Александра Маринина - Последно разсъмване

Риженко още известно време си записва в бележника, който, за разлика от побиращите се в джобовете на оперативните работници бележници, беше голям формат и с твърда корица, после погледна Генадий и Роман с одобрение и дори сякаш с възхищение.

— Господи, момчета, как успяхте да свършите толкова работа в толкова кратък срок? Само вие и Сташис от „Петровка“ сте насъбрали такава информация, сякаш е работил цял полк.

— Началството помогна — поясни Колосенцев. — Удариха едно рамо заради личността на съпруга на потърпевшата, случаят може да се окаже резонансен, ако съпругът започне да вдига дандания и да търси пътеки към висшето ръководство, та да… Е, с една дума, вие знаете. Висшето ръководство веднага щеше да извика за доклад нашите началници, та затова трябваше предварително да се постараят да не отидат с празни ръце. Така че заделиха хора за първите три дни, дръпнаха всички от текущите им задачи, пришпориха ги да помагат на нас. Но тези плюсове са ни само до утре вечер, после оставаме тримата. Всичко си е както обикновено.

Надежда Игоревна понечи да отговори нещо, но внезапно извърна глава към вратата.

— Елена, какво има? Нали те помолих да ни дадеш възможност да си поговорим служебно, а ти вече за трети или за четвърти път надничаш — каза й ядосано.

— Мамо, кранът в кухнята тече — бавно и напевно съобщи момичето и красиво тръсна светлата си копринена коса. — Гена дали би ми помогнал?

Ама разбира се, тъжно си помисли Дзюба, именно Гена трябва да й помогне. Макар че той, Рома, би се справил с крана не по-зле, че и по-добре — вкъщи от дете сам поправяше всичко, имаше навици. Но на Лена й трябва Колосенцев. А той, смешният рижав Роман, не й е притрябвал.

Колосенцев веднага се надигна с делови вид.

— Имате ли инструменти?

— Имаме, в килера — пропя Лена. — Елате, ще ви покажа.

И Роман остана сам със следователката.

— Какво, тежко ли е? — тихо и съчувствено попита Надежда Игоревна.

И на старши лейтенанта от полицията, на оперативния пълномощник от криминалния отдел Роман Дзюба изведнъж му се стори, че е готов да се разплаче. Но разбира се, само му се стори.

— Понякога ми иде да го убия — призна едва чуто. — Защо се държи така с мен? Какво лошо съм му направил? Гена знае и умее толкова много неща, искам всичко да науча от него, а той вместо да ме учи, да споделя опита си, само ме тормози, обижда ме, унижава ме, и то пред други хора… И пред Лена…

Надежда Игоревна протегна ръка през масата и погали Роман с пръсти по бузата.

— Търпи, миличък — каза с въздишка, — търпи, добричък, нямаш друг изход. Младостта е прекрасна, всичко й е хубаво: имаш и здраве, и красота, и сили, целият живот е пред тебе, цялата ти кариера е в твоите ръце, всичко е интересно, всичко е вълнуващо, заливат те емоции, всичко пламти. И това е прекрасно! НО! Младостта има един съществен минус: всеки, който е по-възрастен от теб дори с година, който е по-опитен дори само с месец, смята това за възможност да ти завре муцуната в лайната. Това е неизбежно за младите. И аз съм минала през това. Другояче не става. Така че търпи, Ромочка.

Ромочка! За втори път днес го наричат с това мило галено име. Първа беше младата Дуня, оценителката от заложната къща. Дуня… Евдокия… Миниатюрното на ръст същество, което толкова искрено предложи своята помощ, защото убийството на човек било най-лошото възможно нещо и всички трябвало да се хванат за ръце и дружно да търсят убиеца.

Кой знае защо, при мисълта за Дуня на Роман Дзюба му олекна. И дори поведението на Гена вече не му изглеждаше толкова оскърбително.

Дори когато съществува риск извършеното престъпление да получи шумен обществен резонанс и да се наложи постоянно да се докладва за хода на оперативно-следствените мероприятия пред началството, пак от някоя цепнатина ще се вмъкне някое недоглеждане. Науката нарича това „човешки фактор“.

Запитванията до Московската градска телефонна мрежа и до компанията за мобилни връзки, обслужваща телефона на Евгения Панкрашина, бяха съставени от дежурния следовател, възбудил производството по делото за убийство още в сряда, в първите часове след откриването на трупа. И ето че настъпи петък и съвършено неочаквано се разбра, че никой не е прикачил крака на документите — както са били оставени в папката, така си и лежат в нея до този момент и никой не се е сещал за тях. Следователката Риженко покрещя на Дзюба и нареди запитванията веднага да се отнесат по местоназначенията, а докато станат готови отговорите, да се предприеме всичко възможно за наваксване на изгубеното време.