Александра Маринина - Последно разсъмване

— Защо, децата ви осиновени ли са?

Панкрашин кимна.

— Двете. Отначало се родиха синът и дъщеря ни, а когато те пораснаха, взехме едно десетгодишно момче, а после и Нина, тя беше на осем години.

Виж ти, колко странно! Доколкото Колосенцев знаеше, осиновителите се стараят да вземат съвсем малки деца, бебета, които ще смятат, че са им родни. А тук — десетгодишно, осемгодишно…

— Игор Николаевич, а защо сте вземали толкова големи деца? — попита той любопитно. — Обикновено хората се стараят да вземат мънички, та детето изобщо да не знае, че е осиновено.

Панкрашин поклати глава — дали като отрицание на това, което каза Генадий, дали пък като възражение на някакъв невидим събеседник.

— Ние не сме си поставяли такава задача. Нека детето знае, че не сме му родни, какво значение има? Хората вземат бебета, когато искат детето за себе си, да имат край себе си същество, което ще ги обича като родни и което те самите ще могат да смятат за свое. Такава егоистична подбуда не се среща винаги, но доста често. А ние вземахме децата просто защото финансовото ни състояние позволяваше да дадем щастливо, нормално детство, образование и професия на дете в неравностойно положение. Така че имаше ли значение на колко е години то? Ето, Нина вече порасна, догодина ще кандидатства в университет, така че ние с Женя мислехме да вземем и още едно дете, имаме сили, здрави сме, и двамата обичаме деца.

И макар че Колосенцев не разбра напълно казаното от Панкрашин, кой знае защо, му стана неудобно и отново заговори за колието:

— Колието, което жена ви донесе от фирмата за вещи под наем, скъпо ли беше?

— Наглед — да, много скъпо — равнодушно произнесе Игор Николаевич. — С много камъни.

— Евгения Василиевна каза ли колко струва?

— Не, не я попитах. Та това нямаше значение. Тя каза, че наемът за колието за две денонощия не бил висок. Има ли някакво значение колко струва една вещ, щом не я купуваш?

Така де, резонно.

— А вие можете ли да различите на око истинските камъни и златото от фалшивите?

— Разбира се, че не, нито съм бижутер, нито съм специалист. Пък и не съм разглеждал много-много това колие, Женя ми го показа, погледнах го, убедих се, че наглед е що-годе достойно за мероприятието, на което трябваше да присъстваме, попитах колко струва, мислех, че го е купила, но Женя каза, че го е взела под наем и е платила нищо и никакви пари, та това всъщност беше всичко. Спомням си, че смъмрих Женя, задето е толкова пестелива, но… Не сме се карали за това. Дори не пипнах колието. Има ли основания да смятаме, че е било фалшиво?

— Не — успокояващо се усмихна Колосенцев, — попитах просто така. Евгения Василиевна каза ли ви откъде именно, от кой бутик е взела под наем колието?

— Не ми каза. И през ум не ми е минало, че трябва да я попитам. Има ли значение? Такива бутици съществуват, знам, често ги използват младите момичета, които се омъжват. Още нямат собствени пари и съответно скъпоценности, а им се иска да изглеждат добре в сватбения си ден…

Той замълча и отнесено се загледа през прозореца.

Последваха обичайните в такива случаи въпроси: води ли се на името на Евгения Василиевна някаква собственост? Имала ли е някакви собствени средства? Кой може да е бил материално заинтересован от нейната смърт? Отговорите на Панкрашин бяха кратки и точни: жена му не е имала никаква собственост. Нищо. Всичко се е водело на името на Игор Николаевич. И апартаментът, и вилата, и сметките в банки. В случай на смърт на Евгения Василиевна децата наравно със съпруга й унаследяват нейната „съпружеска част“, но това едва ли има някакъв смисъл, защото Панкрашин се грижи за всички свои пораснали деца, помага им с работа, жилища, образование и изобщо, щедро ги финансира. Значи работата със сигурност е в колието и трябва много внимателно да се разследва кой може да е знаел, че днес сутринта Евгения Панкрашина ще отиде на Речната гара у приятелката си, като носи със себе си украшението, което по-късно същия следобед вече няма да е у нея.

Оперативните работници излязоха от бизнес центъра и се качиха в колата на Колосенцев. Дзюба тъжно се вслуша в себе си и разбра, че е нетърпимо гладен. Но ще трябва да търпи, за да не си докара подигравките на Гена, които с натрупването на умората стават все по-злъчни и обидни.

— Накъде сега? — предпазливо попита Роман с тайната надежда, че колегата му също е огладнял и сега ще предложи да се отбият някъде, където биха могли бързо, евтино и хубаво да хапнат.