Александра Маринина - Последно разсъмване

— Нали имат и деца, три големи, всички карат коли — разпери ръце Шилов. — Ако има нещо спешно, винаги биха помогнали.

— Добре, а завчера, в понеделник? Работихте ли?

— Да, завчера и днес работих, вчера почивах.

— Разкажете ми подробно кога и докъде пътувахте с Панкрашина на 19 ноември, в понеделник?

— Завчера… Закарах Евгения Василиевна пак там, на Речната гара, при приятелката й.

— Кога по-точно?

— Към 15 часа, плюс-минус десет минути.

— Кога я взехте после?

— Към 19 часа. Не, малко по-късно. Евгения Василиевна каза да отида в 19 часа. Пристигнах и чаках около 20-30 минути. Тя излезе и я закарах вкъщи.

— А в какъв бутик сте ходили в понеделник?

Дзюба не се имаше за силен физиономист, но в този момент беше готов да си заложи главата: шофьорът Шилов нямаше никаква представа за какво го питат.

— В никакъв — слисано проточи той. — Не сме ходили изобщо никъде освен на Речната гара. И никъде не сме спирали. Качих Евгения Василиевна към един и половина пред дома й и я закарах на Речната към 15 часа, някъде към седем и половина я взех и я закарах вкъщи. В никакви бутици и изобщо в никакви магазини не се е отбивала.

Колко интересно! Откъде тогава е взела колието, което е показала на приятелката си Дорожкина и на нейната дъщеря? Откъде, щом никъде не е ходила, никъде не се е отбивала и изобщо не е слизала от колата? От къщи ли си го е донесла? Това е вариант, но хилав: защо е трябвало да носи накита у приятелката си? За да се похвали? И откъде Панкрашина изобщо се е сдобила с това колие, дяволите го взели! И защо е излъгала Дорожкина, като е казала „днес го взех под наем“? Вярно, може и да го е взела под наем, само че явно не „днес“, тоест не в понеделник, 19 ноември. Какъв смисъл е имало от тази дребна лъжа, толкова невинна на пръв поглед?

Или все пак шофьорът Шилов лъже?

— А изобщо до какви места пътувахте с Евгения Василиевна?

— Само до нейни приятелки, до магазини, до пазара, до поликлиниката и естествено, до децата й, които живеят отделно. В смисъл — трите големи, които си имат свои семейства, а малката дъщеря още живее с родителите си, учи в гимназията.

— Добре — прелисти Роман плътно изписаната страница от бележника, — вие къде отидохте от дома на Дорожкина днес сутринта?

Явно фамилното име на Татяна Петровна Дорожкина шофьорът също чуваше за пръв път.

— От чий дом? — попита той.

— На Речната гара живее приятелка на Евгения Василиевна, фамилното й име е Дорожкина — невъзмутимо поясни оперативният работник. — Не знаехте ли?

— Не. Нали ви казвам: Евгения Василиевна почти не разговаряше с мен, казваше ми само маршрута и кога да я взема.

— Та къде отидохте, след като закарахте Панкрашина на Речната гара, до блока на нейната приятелка?

— Върнах се в базата. В гаража. Такъв е редът.

— Кой ви видя там? Кой може да потвърди, че сте били там?

— Ами всички. Нали се обаждаме кога излизаме и кога се прибираме, в дневника записват точния час.

За да убиеш, не ти е нужно много време. Влизаш с Панкрашина във входа, забиваш й ножа, прибираш ценностите и… Какво? Връщаш се в гаража, сякаш нищо не е било? С все парите, мобилния телефон и колието от трупа? Малко вероятно. Той трябва да ги е отнесъл и скрил някъде, а за това е нужно време. Предвид задръстванията е бил нужен поне половин час, за да направи малко отклонение от маршрута. А може пък мястото, където е скрил откраднатото, да се намира някъде по пътя от Речната гара към гаража и тогава не е било нужно никакво отклоняване. Добре, няма къде да отиде, всичко ще проверим.

— Спомнете си, ако обичате: ето, Евгения Василиевна слиза от колата…

— Така — кимна Шилов.

— Отива до входа…

— Така…

— И се обажда по домофона — коварно продължи Роман. — Веднага ли й отвориха? Дълго ли чака тя, преди да влезе във входа?

— Тя изобщо не чака — леко учудено отговори Шилов. — Стигна до вратата и веднага започна да натиска бутоните, после дръпна вратата.

— Бутоните ли? — попита Дзюба. — Или само един бутон — на домофона?

— Не, не, набираше код, определено. Тя знаеше кодовете на домофоните на всички свои приятелки, отдавна го бях забелязал, та дори отначало се чудех: толкова обикновена наглед жена, а помни толкова много цифри.

Значи Татяна Дорожкина беше казала истината: не е знаела, че Панкрашина е влязла във входа. Добре, да продължим.

— Да видяхте някой подозрителен човек край входа? Някой да е влязъл веднага след Евгения Василиевна?

— Не, никого не видях.