Александра Маринина - Последно разсъмване

Татяна Дорожкина започна многословно да обяснява, че Женя винаги си е била такава, не носела накити, не си купувала скъпи дрехи, тези неща не я интересували. Трудно било за вярване, но било именно така. Тя била истинска съпруга и майка, най-важното за нея било семейството, децата, те с Игор имали четири деца и три внучета, тя била свикнала да ги дундурка, да се занимава с домакинството и възпитанието на децата, а не с дрънкулки и модни парцалки.

Колосенцев въздъхна: ах, тези женоря! Главите им вечно са натъпкани с някакви глупости… Дрънка пълни идиотщини и сама си вярва. Нещо повече, надява се, че и другите ще повярват. Но щом Панкрашина е носела със себе си колие, напълно е възможно именно то да е било истинската цел на престъпника, а не портмонето или мобилният телефон. Значи на първо място под подозрение трябва да бъдат хората, които са знаели, че потърпевшата е носела накита в чантата си. Дали в действителност е бил истински, или не — това е второстепенен въпрос, важното е, че тя е уверявала всички, че е истински, тоест и престъпникът трябва да е повярвал в това. Първите заподозрени са от семейството на убитата жена, но това е някак твърде малко вероятно: защо да убиват майка си, след като баща им има много повече пари? Вторите са майката и дъщерята Дорожкини. Но те твърдят, че са седели в апартамента и не са излизали, потвърждават го съседката и съпругът й. Вярно, убедително е, но нещо не се връзва.

— Панкрашина е звъннала по домофона — престорено небрежно подзе Генадий, — вие сте й отворили вратата на входа, а тя не се е качила в апартамента. Защо не се разтревожихте? Защо не излязохте на стълбите? Защо останахте вътре в дома си, докато не чухте шум и гласове на стълбището? Та нали е минало твърде много време.

Татяна Дорожкина го гледаше стъписано и недоумяващо.

— Но Женя никога не звънеше по домофона, тя отдавна знаеше кода и винаги си отваряше сама.

Жалко. Така хубаво можеше да се хване за тоя домофон, можеше да пъхне в малката цепнатина остро клинче и да ги разобличи… Не стана. Добре, да продължим.

Оперативните работници благодариха на свидетелите и тръгнаха да излизат. Роман Дзюба, облян в червенина от притеснение, все пак задигна от чинията последния сандвич с кашкавал и го дояждаше вече в движение.

— Гледай сега какво излиза — говореше Генадий, докато слизаха по стълбището от осмия към първия етаж, тъй като асансьорът още беше блокиран, за да не пречат слизащите отгоре обитатели на работата на следствено-оперативната група. — С Дорожкини не извадихме късмет. Следващият заподозрян е шофьорът, който не може да не е знаел, че госпожата завчера е ходила в бутика за колието и днес е трябвало да го върне. Той я е докарал до блока на Дорожкини, влязъл е с нея във входа, убил я е, взел е колието и си е заминал. Така че хайде, Роман, свържи се със съпруга на потърпевшата, разпитай го за шофьора. И стига си се тъпкал, скоро няма да можеш да влизаш през вратите. Или се надяваш, че Лена ще ти обърне внимание заради необикновената ти душа? Лена е обикновено момиче, не по-добро и не по-умно от другите, на нея фигура й дай, а не богатство от душевни качества. Момичетата обичат красивите и преуспели мъже, а не дебелите и смешните, имай го предвид. На твое място отдавна да съм се постарал да отслабна или пък да съм престанал да се зазяпвам по Лена. Че накрая ще взема да ти я измъкна под носа, не може да не си забелязал как ме оглежда. Ще я сваля и ще я зарежа след месец. Много ли ще ти е дотрябвала — вече прелъстена и изоставена, както са казвали навремето?

Дзюба се нацупи. Вече две години безнадеждно страдаше по Лена Риженко, дъщерята на Надежда Игоревна, следователката от следствения комитет. А Лена харесваше Генадий Колосенцев, красавеца с отнесен поглед, който беше абсолютно равнодушен към нея — не го интересуваше нищо освен игрите. И макар че момичето не му беше притрябвало и не го вълнуваше, той не пропускаше възможност да ядоса Роман и да пробуди у него ужасна ревност.

Офисът на Игор Николаевич Панкрашин се намираше в многоетажен бизнес център. В приемната освен секретарката седеше мъж, облечен с яке, лицето му беше напрегнато и бледо, пръстите на ръцете му бяха трескаво вкопчени в коленете.

— Ние сме от милицията — представи се Колосенцев. — Трябваше да ви се обадят…

— Да, да. — Секретарката, дама на средна възраст и много делова наглед, явно беше притеснена: очевидно скръбната вест за гибелта на съпругата на шефа вече беше плъзнала навсякъде. — Почакайте малко, Игор Николаевич получи сърдечен пристъп, извикахме лекар от медицинския пункт… Той нареди да намерим шофьора на Евгения Василиевна, така че ето го. — Тя кимна към мъжа с якето.