Александра Маринина - Последно разсъмване

— Не бързай, Ромчик, там и дежурните са достатъчни. Дай да се огледаме, докато следователят не ни е забелязал, защото веднага ще ни натовари със задачи.

Дежурният следовател стоеше с гръб към тях, с папка в ръцете, и записваше в протокола това, което му диктуваше приклекналият до трупа съдебномедицински експерт.

Трупът на жената лежеше във входа на най-обикновен девететажен панелен блок. Многобройни прободни рани, нанесени с нож. Жената беше облечена просто и евтино, до нея се търкаляше отворена чанта, тип пазарска, по пода беше разхвърляно съдържанието й: обикновени женски дреболии — гребен, опаковка хартиени носни кърпички, някакви хапчета, пакетчета с ванилия и канела, форма за торта — чантата беше толкова обемна, че в нея се бе побрала дори формата. Портмоне липсваше, телефон — също. По това съдържание на чантата личеше, че жената е ходила до магазина за подправки, взела е от някого назаем формата за торта и се е прибирала, значи е живеела в този блок.

— Сега ще ни пратят да обикаляме апартаментите — прошепна Колосенцев. — Със сигурност.

Следователят, сякаш чул шепота на оперативния работник, рязко се извърна, намръщи се и кимна на новодошлите:

— Докога трябва да ви чака човек — избуча недоволно. — Тръгвате по апартаментите.

— Защо, не е ли установена личността на потърпевшата? — попита Колосенцев. — Липсват ли документите й?

Следователят мълчаливо му подаде паспорта на убитата и отново се извърна към съдебния медик. Генадий отвори паспорта и започна да го разлиства:

— Евгения Василиевна Панкрашина, родена през 1956 година, регистрирана… обаче излиза, че изобщо не е регистрирана тук — забеляза той. — Така че няма никакъв смисъл да обикаляме апартаменти.

— Това нищо не значи — тръсна следователят, без да се обръща, и продължи да пише протокола за огледа на трупа, — днес малко хора живеят там, където са регистрирани, наемат жилище, купуват друго, местят се… С една дума, трябва да се обиколят апартаментите. Хич не ми се измъквай, Колосенцев. Знам те аз тебе.

Роман Дзюба извърна поглед и горестно въздъхна. В думите на следователя прозвуча чистата истина: Генадий Колосенцев прекрасно си разбираше от работата, но не я обичаше. Ама никак! Нито грам! Той обичаше само компютърните игри с много стрелба, поради което постоянно му се спеше и изобщо, гледаше по-скоро да претупа работата и да хукне за вкъщи при любимия си компютър. Роман отдавна подозираше, че пристрастеността на неговия по-възрастен колега е нещо като заболяване и се нарича игромания, но никога не произнасяше това на глас: уважаваше Генадий, стараеше се да учи от него тънкостите на професията и се отнасяше с огромен респект към него.

Следствено-оперативната група работеше във входа, а на стълбището постепенно се струпваха привлечените от шума и суматохата обитатели на блока. Не бяха твърде много — делничен ден, ранен следобед, повечето хора бяха на работа или по учебни заведения. Никой от тях не познаваше убитата жена. Дама на средна възраст си проправи път надолу по стълбището, източи врат, за да погледне трупа, после истерично писна и припадна. След няколко секунди някъде нагоре по етажите изтропа врата и се чу звънлив момичешки глас:

— Какво е станало? Кой пищи там?

Колосенцев, който в този момент стоеше до Дзюба между втория и третия етаж, високо извика в отговор:

— Слезте тук, ако обичате! Работата е спешна!

И като погледна хитро Роман, едва чуто добави:

— Ако има възможност да не се качваш при свидетеля, а да го извикаш, трябва да я използваш. Учи се да пестиш усилията си.

И отново високо, вирнал глава, извика:

— Само че не чакайте асансьора, слезте пеша, асансьорът е блокиран!

След минута-две отгоре се чуха стъпки на няколко чифта крака: притежателката на звънливия глас явно водеше със себе си цяла делегация. Така и излезе: младото момиче, много хубава блондинка с разкошни форми, слизаше първа, следваше я жена на повече от петдесет години. Двете много си приличаха, и възрастната беше пълна и светлокоса, явно беше майката. Слизаше и друга двойка — мъж и жена на по около четирийсет и пет години.

— Кажете, моля, говори ли ви нещо името Евгения Василиевна Панкрашина? — започна Колосенцев.

— Леля Женя ли? — веднага отговори момичето. — Да, да, познаваме я. Защо питате?

Вероятно беше много наивна и още не беше виждала почти нищо страшно, затова лошите мисли дори да спохождаха хубавата й главица, това се случваше твърде рядко. Майка й обаче се оказа много по-прозорлива. Без да откъсва очи от Колосенцев, тя взе да пребледнява и да се свлича, подпряна на стената.