Александра Маринина - Последно разсъмване

Алексей Сотников и Леонид Курмишов си останаха приятели дълги години. И сега бяха приятели.

Въпреки постъпката на Леонид.

Сотников въздъхна и едва забележимо се усмихна на мислите си: все пак са близки и не е никак лесно да зачеркнеш едно дългогодишно приятелство. Пък и защо, та Леонид не отрича вината си.

Беше се отпуснал в удобния фотьойл и неволно подскочи, когато на вратата се звънна. Олег Цирков побърза да отвори и след миг от антрето се разнесе сочният бас на Курмишов:

— Трябваше да прескоча до едно място по работа, дойдох оттам с такси.

Горбатовски изразително погледна Сотников — сиреч какво ще кажеш, а? ТРЯБВАЛО му било! А да се обади по телефона и да предупреди колата да не го чака пред дома му не е ли трябвало? Просто грубиянско отношение към хората, как да наречеш това другояче. Сотников леко сведе клепачи и поклати глава: няма за кога вече да променяме Леонид, нека го приемем такъв, какъвто е.

Курмишов буквално нахълта в хола — кокалест, с фигура на прост селянин, с нос като картоф, с дълбоко набраздено от бръчки чело. Мустаците и брадата, които той носеше още от младини, скриваха простоватите черти на лицето му, но Сотников добре си спомняше какво беше това лице в действителност. По природа Курмишов беше доста грозен, но добре поддържаната гъста къдрава бяла коса, която той носеше въздълга, и красиво оформената растителност на лицето, заедно с невероятното му обаяние, го правеха толкова привлекателен, че жените през целия му живот го бяха преследвали и се бяха влюбвали в него до полуда. Той не изгуби своята мъжка привлекателност дори след заболяването и си остана все така широко скроен, весел, общителен, шумен и искрен. Макар и простоват, както го виждаше Сотников. Да вземем само начина му на обличане — ярко, биещо на очи, както е прието в средите на шоу бизнеса, с който Леонид беше тясно свързан и от който вземаше пример. Такова облекло прилягаше повече на младежи. Впрочем Леонид открай време се страхуваше от старостта, младееше се, не искаше да остарява. Пък и си падаше женкар, което също стимулира стремежа му да остане вечно млад. Алексей Юриевич виждаше всички недостатъци на своя приятел, виждаше ги и ги разбираше. И въпреки това го обичаше.

— Надявам се тук да ми налеят нещо, а? — гръмогласно попита Курмишов. — Дотук дойдох сам, а за вкъщи ще ме откара твоето момче, нали? — добави той, като се обърна към домакина.

Цирков мълчаливо кимна и наля на гостенина водка от висока дебелостенна гарафа.

Горбатовски още не можеше да се успокои и веднага започна да мъмри Леонид:

— Не те ли е срам, Леонид? Как може така? Ние те чакаме, Славик горкият стои пред входа ти и също те чака, а ти си хукнал нанякъде и дори не си предупредил да не ти пращат шофьора, на какво прилича това: момчето виси пред входа, чака, нервира се, а ти си се запилял кой знае къде и сега пристигаш сам. Все пак трябва да уважаваш хората!

Курмишов удари на един дъх половин чаша и безгрижно махна с ръка.

— Голяма работа, като почака, няма да се разпадне я, това му е работата, прислуга е.

Сотников се намръщи вътрешно. Огромен брой хора, израснали в простота и сиромашия, когато станат зрели и самостоятелни, добре си спомнят своето детство и се отнасят с уважение към хората, които не са толкова богати и преуспели колкото тях. В семейство Сотникови по традиция, още от времената на Юрий Данилович Сотников, който имал скромно ателие за изработка на бижутерийни изделия, никога не бяха делили хората на господари и прислуга, на майстори и чираци, към всички се бяха отнасяли с обич и уважение. Но Леонид Курмишов, за съжаление, беше именно от онази категория хора, за които е прието презрително да се казва „че много му е пораснала работата“: той старателно се отричаше от сиромашкото си детство и от родителите си — честни и трудолюбиви хорица — и демонстрираше отвратителни според Сотников господарски маниери.

Но въпреки всичко това Алексей Юриевич не преставаше да обича своя стар приятел.

— Приятели, ще започнем ли? — попита Олег.

Личеше, че няма търпение да започнат играта. Млад, богат, разпален, той нито веднъж не бе печелил, винаги бе излизал от играта с финансови загуби, но самият процес будеше у него възхищение и дълбок интерес.

Олег сложи пред Иля Ефимович чист лист хартия, химикалка и плик, после деликатно се отдръпна, за да не би случайно да види написаното. Сотников и Курмишов също станаха от фотьойлите си и се отдалечиха от Горбатовски, който, наведен над ниската широка маса, трябваше да запише закодираното в неговото изделие „послание“. Листа с текста той щеше да постави в плик, после щеше да залепи плика и да го постави в сребърното подносче от деветнайсети век „за писма и визитни картички“ заедно със своя залог, в същото подносче щяха да се натрупат парите на останалите участници в играта, след което щяха да пренесат подноса далече от масата, но в същото помещение, така че да го виждат и четиримата. Играта трябваше да бъде честна и всички трябваше да бъдат сигурни, че никой няма да докосне плика преди края на обсъждането. Който отгатнеше замисъла на бижутера, той щеше да прибере печалбата. Ако ли пък никой не отгатнеше, парите щяха да отидат при онзи, който е бил най-близо до правилния отговор. Ако никой дори не се доближеше до отговора, парите щеше да прибере бижутерът автор на изделието, но при условие че убедително обоснове всички асоциативни връзки, които е трябвало да доведат от външния вид на изделието до смисъла на посланието. Защото можеш да изработиш статуетка на балерина и да заявиш, че това е траурен подарък с послание „ще те обичам вечно“, с идеята аз така го виждам, аз съм творецът. В тази компания не се приемаше формулировката „аз така го виждам“. Само логика, факти и знания.