Александра Маринина - Последно разсъмване

— Дошъл е негово благородие господин Клат — съобщи му слугата.

— Да влезе — кимна Сотников.

Той добре познаваше и дълбоко уважаваше бижутера Рихард Клат, чиито предци се бяха заселили в Русия още по времето на Елизавета.

Оказа се, че предния ден златодобивникът направо от Сотников отишъл при Клат и го помолил (естествено, срещу заплащане) да разгледа табакерката и да каже дали в нея има нещо особено, скрито от погледа. Клат разгледал изделието, съумял да каже едно-друго, но някои неща и самият той не разбрал. Което честно съобщил на странния си посетител.

— Наградата трябва да бъде заслужена — уверено заявил германецът, — това следва еднозначно от съчетанието на цветовете в този предмет. Точно такова съчетание на цветове е имало върху ордена, изработен в единствен екземпляр за един от Наполеоновите генерали след египетската кампания. При това според повечето военачалници от онова време той не заслужавал този орден. Навремето много се говорело за това. Но тук има нещо, чийто смисъл не разбирам. Ето този вензел в съчетание с камъка, обработен по такъв начин… Това не може да бъде случайно. Явно нещо се крие зад това, но аз нямам достатъчно знания, за да разкрия смисъла, както трябва.

Изотов си тръгнал здравата озадачен, а самият бижутер Клат решил още на другия ден да отиде при автора на изделието и да изясни въпроса докрай. След като изслуша подробните обяснения на Сотников, Клат поклатил глава:

— Боже мой, Юрий Алексеевич, драги ми приятелю, как всичко това се побира в главата ви? Просто е невероятно колко много неща знаете. От все сърце съм ви благодарен за поясненията. И ми позволете да ви отправя една молба: ако някой ден отново ви се случи да изработите нещо подобно, със скрит смисъл, бъдете така добър да ми покажете изделието, но без нищо да ми обяснявате. Ако отгатна смисъла — ще се гордея със себе си, ако ли не — ще ви платя, както се разберем.

Предложението учуди и много развесели Юрий Алексеевич, но той се съгласи. И тъй като Домът „Сотников“ от 1845 година изработваше предимно бижута „със смисъл“, срещите на двамата бижутери станаха редовни. След около една година Рихард Клат помоли за разрешение да привлече към разгадаването още един бижутер, по произход холандец, и тогава те започнаха да правят залози. Онзи, който пръв отгатнеше смисъла, прибираше печалбата. Ако пък нито германецът, нито холандецът успееше, парите оставаха за Сотников. След три години към компанията се присъедини четвърти участник — един от старшите майстори на Дома „Хлебников“.

Така се зароди традицията, която се поддържа поколение след поколение…

Горбатовски слушаше, притворил очи и сключил ръце върху необятния си корем. По лицето му се разливаше задоволство, сякаш беше забравил дори за Курмишов.

Но домакинът не беше забравил за него. Олег Цирков погледна часовника си и каза угрижено:

— Леонид Константинович нещо закъснява, вече почти с час.

— Задръствания — равнодушно избъбри Горбатовски. — Сигурно виси някъде.

— Ще звънна на шофьора да видим къде са и кога да ги очакваме — реши Цирков.

Шофьорът обаче с недоумение заяви, че от близо два часа стои пред входа, в който живее Леонид Константинович, но той още не излиза.

— Вече четири-пет пъти му звъних на домашния телефон и на мобилния го набирам постоянно — оправдаваше се той, — но Леонид Константинович не вдига и толкоз. Ако знаех номера на апартамента, бих се качил да звънна на вратата, може домашният му телефон да е повреден или нещо друго.

— Номерът на апартамента ли? — попита Цирков.

— Петнайсет — веднага подсказа Сотников.

— Петнайсети апартамент — повтори в слушалката Олег. — Качи се, ако обичаш, и после ми се обади.

След няколко минути шофьорът се обади и съобщи, че горе никой не отваря и от апартамента не се чува нищо.

— Странно — сви рамене Цирков, — Леонид Константинович каза да го вземат в 18,30 от къщи, много добре си спомням, пък и съм си записал. Добре, стой там и чакай, може да се появи отнякъде.

Той откровено се ядосваше, но като гостоприемен домакин и просто възпитан човек се стараеше да не го показва. Виж, Иля Ефимович Горбатовски не сдържаше емоциите си:

— Всичката му е такава на Леонид! — гневно ръмжеше той и ярките му изпъкнали очи святкаха. — И какъв е тоя идиотски навик да си изключваш телефона и после да не го включваш или просто да не вдигаш! Защото, видите ли, не му се говорело с никого! И изобщо, с тази негова липса на възпитание и безотговорност вече е дошъл до гуша на всички, изчезва и после върви, че го търси! Никога не се е съобразявал с хората, никога не се сеща, че хората го чакат и търсят. Просто свинщина.