Александра Маринина - Последно разсъмване

Като се полюшваше на задната седалка на майбаха, Алексей Юриевич Сотников предвкусваше приятната вечер в компанията на хора, искрено обичащи и предани на бижутерското изкуство, истински професионалисти. Дълги години срещите се провеждаха ту у самия Сотников, ту у Леонид Курмишов, ту у Иля Горбатовски, но с присъединяването на Олег Цирков започнаха да се срещат винаги у него: удобно беше, Олег имаше голям апартамент в центъра на Москва — на всички им беше лесно да стигнат до него, пък и Цирков винаги се грижеше за докарването и после за откарването на гостите, не можеше да понася те да отказват почерпката и питието с отвратителното „ще шофирам“, ето защо неизменно пращаше колата за всеки от участниците в „бижутерските сбирки“. Отначало Олег настояваше срещите да стават в къщата му извън града, където имаше повече място, а колекцията му се съхраняваше в бронирано помещение, но пътят дотам беше твърде дълъг и като добавим прочутите московски задръствания, които от обикновено неудобство отдавна се бяха превърнали в житейски фактор, който е невъзможно и погрешно да не вземаш предвид, когато планираш своите графици и задачи…

Днес своето изделие щеше да представи Иля Горбатовски, човек с безупречен художествен вкус, който бе станал бижутер, след като бе завършил художественото училище „Мухина“ в Санкт Петербург и две години бе работил като оформител. Докато Леонид Курмишов бе станал бижутер по неволя, тоест по волята на родителите си, които бяха дали 14-годишния хлапак да се учи при професионалист на добре платения занаят, и никой тогава не бе питал самия Леонид. Иля се бе захванал с бижутерство осъзнато, вече като съзрял младеж, след няколко години колебания и съмнения бе разбрал с какво именно иска да се занимава. Интересно, какво ли е сътворил Иля този път? И не по-малко интересно е кой пръв ще отгатне заложения в изделието смисъл, посланието му, или както е модерно да се казва днес — message -а. Всъщност Алексей Юриевич нито за секунда не се съмняваше, че пръв ще разгадае посланието именно той, но както обикновено ще си премълчи, ще почака, ще понаблюдава разпалените спорове между останалите участници в играта. Особено го забавляваше Олег Цирков, човек без каквото и да било художествено образование, медиен магнат, безумно богат и също толкова безумно влюбен в антикварната бижутерия. Олег беше колекционер. Сотников не обичаше колекционерите, макар да разбираше, че благодарение именно на тази категория хора дълги години печелеше добре в качеството на уникален експерт по изделията на Дома „Сотников“, прочутата бижутерийна фирма, основана още в края на осемнайсети век. За съжаление, напоследък този източник на доходи секна, макар че колекционерите все още по стар навик търсеха Алексей Юриевич Четвърти, наследника и достойния продължител на делото на предците си, представителя на осмото поколение бижутери Сотникови, трима от които бяха носили името Юрий Алексеевич, четирима се бяха казвали Алексей Юриевич и единствено първият представител на династията, Юрий Сотников, бе носил бащиното име Данилович. Предаването на името на най-големия син беше също такава традиция в семейството, както и много други неща, например пожеланието децата да сключват брак не по-късно от 25-годишната си възраст. И докато за момичетата това изискване беше до известна степен смекчено — тя не е виновна, ако никой не я е поискал за жена, по отношение на момчетата действаха твърдо: жени се, размножавай се, отглеждай деца — наследници на занаята, майстори и художници. Светът можеше да рухне, но Домът „Сотников“ трябваше да процъфтява и укрепва, за да не се изгуби сред такива бижутерийни производства като Дома „Хлебников“, Дома „Оловянишников“, Дома „Овчинников“, Дома „Фаберже“. В семейство Сотникови имаше и много други традиции и всички те се спазваха стриктно и с уважение.

Дори и сбирката, за която сега пътуваше Алексей Юриевич Сотников Четвърти, беше част от наследена от средата на деветнайсети век традиция.

Шофьорът мина под вдигнатата бариера, която отделяше охраняваната територия на елитната сграда от улицата. Докато паркираше, от входа, където се намираше апартаментът на Цирков, излязоха двама души с униформи с лого и същото лого красеше автомобила, в който те се качиха. Доставка от ресторант. Олег беше гостоприемен домакин и сбирките на бижутерите винаги бяха съчетани с изискана вечеря, обслужвана от специално поканени за случая сервитьори. Сотников намираше това за излишно изхвърляне, една вечеря за четирима не е кой знае какъв банкет, можеха да си я проведат и по-простичко и изобщо, биха могли сами да си стоплят храната, да си я сипят в чиниите и да я сервират на масата, да не говорим пък, че и изобщо не беше задължително ястията да се поръчват в ресторант, спокойно можеха да се купят полуфабрикати и мезета от някой гастроном. Олег обаче си имаше своите странности, напъваше се да става капиталист, постиженията на Форбс мира не му даваха: нали се знаеше, че именно Форбс е събрал най-голямата колекция от изделия на Фаберже. Олег не се беше нацелил да става „фабержист“, не искаше да бъде банален, той имаше други критерии при подбора на екземпляри за своята колекция. У Олег Цирков изобщо имаше много неща, които ужасно дразнеха Алексей Юриевич, но на Олег той прощаваше какво ли не, дори може да се каже — всичко, защото четирийсетгодишният магнат беше пламенно влюбен в изкуството на бижутерията и искрено желаеше да се научи да го разбира не по-зле от истинските професионалисти. Всичко му беше интересно, не му омръзваше да задава въпроси и по всичко личеше, че осмисля отговорите, усвоява и запомня всичко.