Александра Маринина - Последно разсъмване

По думите на Жора, с времето, благодарение на мерките, предприемани от Панкрашин за поддържането на приятен външен вид, го бяха отдалечили твърде много от жена му: той беше в прекрасна физическа форма, красив, скъпо и модно облечен, а тя — същинска чистачка, ей богу. Панкрашин се разстрои. И когато наближи поредното мероприятие, тупна пред жена си дебела пачка банкноти и строго й заръча да си купи нещо прилично — дрехи и бижута. Женя отказа да си купи нова рокля: защо, каза, аз винаги изглеждам прилично с дългата черна рокля, а парите не е нужно да се пилеят, по-добре да купим нещо на децата или да им ги дадем така, в пликче. Не можеше и не можеше да свикне с благоденствието, макар че Панкрашин въртеше печеливш бизнес вече петнайсетина години, но десетилетията, преживени със секретарската заплата на редови служител, не се забравят лесно. Панкрашин даде на Женя половин милион в брой да си купи тоалети и накити, каквито никога в живота си не бе имала, обаче милата глупачка отказа и рокля да си купи, и да харчи за бижута, а намери бутик, откъдето човек можеше да вземе под наем скъпи накити. Защо, каза, да ги купувам, като няма да ги нося всеки ден, това е пилеене на пари.

Женя наистина изглеждаше като грозно пате сред това сборище. Впрочем много важно, съпругата не беше украшението на бизнесмена Панкрашин, тя беше неговият тил, неговата опора и — защо да се лъжем — солидната подкрепа на репутацията му на добър съпруг и баща, благодарение на която той успяваше да привлича инвестиции в своя фонд. С Женя бяха отгледали четири деца — две свои и две осиновени, семейството имаше реномето на образцово, трите големи вече бяха пораснали, станали самостоятелни, живееха отделно, зарадваха родителите си с внуци, а най-малката, Нина, която живееше с тях, завършваше гимназия. С такава съпруга и с такова семейство човек можеше да се гордее и далеч не беше задължително да разкрасява и гизди жена си. Тоест той, естествено, би платил за такива неща, стига Женя сама да пожелае. Но работата беше там, че тя не искаше. Беше простодушна и добросърдечна жена, майка, домакиня, обожаваше приятелките си, с които се знаеха от двайсет-трийсет години, но тези приятелки бяха секретарки и деловодителки като самата Женя, бяха работили заедно в една огромна организация и оттогава бяха неразделни. Приятелките й бяха с ограничени възможности, а пък Женя беше мъдра жена, знаеше, че завистта може да разруши всяко приятелство, затова се обличаше простичко и евтино, не носеше скъпи украшения на младини, така и не пожела да носи и сега, за да не дразни приятелките си и да не пробужда злоба у тях. „Искам — казваше — да си запазя приятелствата, защото ако ги изгубя, вече няма да намеря други и какво ще ми остане тогава? Децата пораснаха, ето, скоро и Нина ще стане самостоятелна — и по цели дни ще кукувам сама. На кого съм потрябвала с моето никакво средно образование и с моята трудова биография? Както си бях необразована глупачка, така си и останах, пак добре, че ти не ме напускаш, защото можеше да си намериш някоя млада, дето се е образовала нейде из Англия и разбира от бизнес.“ При тези думи Игор винаги се разсмиваше и прегръщаше жена си: че къде да ходи той? Къде ще намери друга такава Женя? Дори от време на време да си позволява разни волности, това не влияе на здравата му брачна връзка. Женя е нещо свято. Дори да се случи невероятното и той да се влюби и да напусне Женя, децата нямаше да го разберат и да му простят, а Игор Николаевич Панкрашин за нищо на света не би рискувал отношенията си с децата! Той ги обожаваше — и родните, и осиновените. Дори от известно време започна да придумва Женя да вземат от сиропиталището още едно дете. Защо не? Нина съвсем скоро ще завърши гимназия, няма да се нуждае от родителска опека, а без детски гласове къщата е пуста и студена. Самият Панкрашин е само на 57, Женя е с година по-млада, природата ги е дарила с добро здраве, пък и наследствеността им е прекрасна, така че имат сили да дадат нормално детство на още едно хлапе, лишено от родителска обич.