Александра Маринина - Последно разсъмване

Домакинът, много висок слаб брюнет със симпатично почерняло от слънцето лице и весели очи, лично отвори вратата и придружи Сотников до просторния хол, където вече седеше Иля Ефимович Горбатовски, изпълнил с разплутото си тяло един доста широк фотьойл.

— Ти, както винаги, си пръв — подхвърли вместо поздрав Сотников.

Горбатовски помръдна едрите си меки устни в опит да ги разтегли в усмивка. Стисна ръката на Сотников и прогъгна:

— Ами нали съм най-наблизо…

Иля не е в настроение, от пръв поглед си личи. Впрочем нищо чудно, през последните година-две той постоянно се напряга, когато наблизо е Леонид Курмишов. И макар че Леонид още не е дошъл, Иля вече цял се е наежил и е наострил игличките си.

Олег докара в хола количка с напитки, такива прости действия благоволяваше да извършва лично, сервитьорите седяха в отделна стая и чакаха да дойде времето за сервиране. Горбатовски, както обикновено, си наля коняк. Сотников винаги пиеше само хубави вина, на гости не си позволяваше нищо по-силно, а самият домакин предпочиташе уиски. Ако беше тук, Леонид сигурно щеше да удари чаша водка.

— Как върви книгата на Юрий? — попита Цирков и седна в свободния фотьойл между Горбатовски и Сотников.

Алексей Юриевич винаги се радваше, когато го питаха за това. Гордееше се със сина си Юрий, въпреки че той за пръв път от две столетия бе нарушил традицията: макар и най-голям син, не бе приел професията на бижутер и бе пожелал да стане журналист, а сега се пробваше като писател, искаше да напише роман за осемте поколения бижутери Сотникови, като постави в основата му запазените в семейството записки, дневници и счетоводни книги. Така че Сотников с удоволствие заразказва за него и как върви работата върху романа.

— Ще ни прочетеш ли нещо ново? — помоли Горбатовски.

— Сега ще видя — Сотников бръкна в джоба си за айфона. — Юра обеща да ми прехвърли на пощата написаното вчера. Ако не е забравил, както обикновено.

Порови се в електронната поща и намери днешно писмо от сина си с прикрепен файл.

— Има!

… Преломен етап в развитието на Дома „Сотников“ станаха годините, когато начело на предприятието беше роденият през 1815 година Юрий Алексеевич Първи Сотников. За кардиналния завой в концепцията на изделията през 1845 година вече говорихме, но ето че през 1853 година се случи събитие, което постави началото на много важна и интересна традиция.

Въпросното изделие бе поръчал богатият златодобивник Изотов. Той искаше да направи подарък на своя покровител, някакъв княз, и много искаше то да „бъде по-засукано, защото Тяхна светлост безумно обича всичко необичайно, дето не е като на другите“. Изработиха изделието, но когато го видя, Изотов направи недоволна физиономия: ха, колко е просто! И нищо необичайно.

— Какво му е интересното на това? — попита той Сотников. — Нали казах: по-засукано. А какво сте ми направили вие? Глупост някаква.

Юрий Александрович вдигна вежди.

— Глупост ли? Това според вас глупост ли е, уважаеми? В такъв случай, бъдете така добър, кажете ми какво е зашифровано в това бижу?

Изотов повъртя в пръстите си миниатюрната табакерка, доближи я до очите си, дори поиска от бижутера лупа, след което ядосано едва ли не запокити изделието на масата.

— Ами нищо! Табакерка като табакерка, виждал съм десетки такива.

— Да, обаче грешите, уважаеми — лукаво се усмихна Сотников. — В този миниатюрен предмет е заложен дълбок смисъл, само че вие не сте достатъчно образован, за да го разгадаете. А вашият покровител ще разбере всичко.

— Лъжеш! — Златодобивникът се облещи и го изгледа заканително. — На бас се хващам, че лъжеш. Тук няма нищо.

— А вие проверете — весело предложи Юрий Алексеевич. — Идете при сведущи хора и ги попитайте — виждат ли тук нещо, или изобщо не виждат.

— Ако излезе, че нищо не се вижда? — присви очи Изотов.

— Тогава ще ви дам творбата си безплатно, ще ви върна целия аванс — сви рамене бижутерът. — Но ако се окаже, че има скрит смисъл, тогава…

— Тогава не се съмнявайте — промърморил клиентът, — няма да остана длъжен, ще платя двойно за предметчето.

„Предметче“! Беше невъзможно да се каже нещо по-оскърбително за това произведение на бижутерското изкуство. Колко труд, колко фантазия бяха вложени в него, колко знания!

Златодобивникът Изотов не хвърляше думите си на вятъра и още на другата сутрин на вратата на кабинета на Юрий Алексеевич Първи се потропа: