Александра Маринина - Последно разсъмване

— Може ли? — Той протегна ръка към украшението и въпросително погледна автора на изделието.

Горбатовски кимна и кой знае защо, се усмихна, като хвърли остър и недоброжелателен поглед. Сотников внимателно взе пандантива и го сложи на чистия бял лист пред себе си — така му беше по-лесно да откроява всичко, свързано с формата, от останалото — камъните, цветовете, обработката.

„Триъгълникът, шестте ивици — обмисляше той, без да откъсва очи от украшението — и съчетанието на тюркоази, гранати и диаманти са толкова нетипични за нашето време, но пък са били много модерни и широко употребявани през 30-40-те години на деветнайсети век. А съчетаването на тези камъни с шарнирите, използвани във верижката, стеснява интервала от време, шарнирите са се появили не по-рано от 1840 година. От изделията от този период прекрасно си спомням една гривна от злато с тюркоази по шарнирите, датирана от 1841 година, едно от малкото изделия, чиято година на изработване е точно известна. Какво може да означава един толкова съвременен триъгълник, активен, енергичен и същевременно уравновесен, в съчетание с ясно откроените препратки към 1841 година? Годината на смъртта на Лермонтов… Ами да! „Герой на нашето време“, сцената на дуела между Печорин и Грушницки:

Площадката, на която трябваше да се бием, представляваше почти правилен триъгълник. От издадения ъгъл отмерихме шест крачки и решихме…

Произведението е написано през 1840 година, а през 1841 Лермонтов е загинал. Връзката с тази дата е абсолютно еднозначна. Триъгълна площадка. Шест тюркоазни ивици, символизиращи шестте крачки. И овален гранат в основата — като огромна капка кръв.“

Алексей Юриевич неволно потрепери и хвърли поглед към Горбатовски. Той му отвърна с прям, твърд и студен поглед. Веднага разбра, че Сотников е отгатнал замисъла. „Нима на Иля му е свършило търпението? Та това изделие е пряка, неприкрита закана, предизвикателство за дуел, готовност да се отиде докрай. Може би с Карина нещо не е наред? Леонид я е изтормозил с номерата си? Иля никога няма да каже, такъв си е.“

Сотников спечели. По пухкавото лице на Иля Ефимович Горбатовски се разля доволна усмивка, сякаш всички пари се бяха паднали именно на него. И на Алексей Юриевич му стана неприятно от тази усмивка. А Леонид Курмишов се кискаше искрено и весело:

— Иля, кого си решил да викаш на дуел? Ще мъстиш и твоята мъст ще бъде страшна, а?

Горбатовски се усмихна кисело, но Леонид, изглежда, нищо не забелязваше и изобщо не го свърза със себе си. Открит конфликт не бива да се допуска, реши Сотников, достатъчен е и този, който отдавна тлее скрито.

— Кой го е поръчал, Иля? — попита той.

— Мъж, на четирийсет и пет — четирийсет и седем години, състоятелен, иска да направи подарък на дъщеря си, за нейната двайсетгодишнина — спокойно отговори Иля Ефимович.

— Ето, на, сега всичко е ясно — направи извода си Сотников. — Конфликтът между Печорин и Грушницки при Лермонтов е възникнал заради честта на дама, така че възложителят, като подарява на младичката си дъщеря такова изделие, вероятно иска да каже, че няма да позволи на някакви нехранимайковци да я наранят. Нали така, Иля?

Горбатовски дълго се взира в Сотников, после кимна:

— Да, разбира се, прав си, както винаги. Възложителят искаше именно това.

„Какво пък — помисли си Алексей Юриевич, — Иля бързо се ориентира, но не отговори както трябва. Цяла Москва знае: ако искаш изделие с послание, трябва да отидеш при Сотников. И по никой начин при Горбатовски. Но Леонид и това не забеляза.

Ех, Леонид! Има ли в този град поне един човек, когото ти не си настъпил? Иля ти има зъб заради дъщеря си, на която мътиш главата вече десет години, и Олег Цирков има да разчиства сметки с тебе, макар и нищо да не е доказано, подозрения останаха, пък и към мен изпитваш едно непреходно чувство на вина заради онази си постъпка. Зле постъпи с мен, каквото и да си говорим, Леонид, но аз отдавна съм ти простил, макар че ти вероятно не вярваш в това. Ти изцяло си плати за онова, което направи. Хайде, аз ти простих, но дали Цирков ти е простил? И ще може ли да ти прости Иля, особено ако нещо с Карина не е наред?“

Огледа на местопроизшествието ръководеше дежурният следовател, тук бяха и оперативните работници от дежурната група. Роман Дзюба, млад, енергичен и любознателен, понечи да се втурне към следователя да докладва, че служителите от териториалния отдел по вътрешните работи са пристигнали, но по-опитният Генадий Колосенцев го дръпна за ръкава на куртката.