Александра Маринина - Последно разсъмване

— Какво е станало с Женя? Защо някой пищеше? Кои сте вие? От милицията ли сте?

Но трябваше да й се признае — не припадна, удържа се, макар краката й да се подкосяваха и доста трудно успя да се върне в жилището си на осмия етаж: Дзюба и Колосенцев трябваше да я крепят от двете страни, буквално да я носят. Момичето наистина се оказа нейна дъщеря, а слезлите заедно с тях съпрузи — съседи от отсрещния апартамент.

Петнайсетина минути минаха, докато подействат лекарствата, които момичето на име Светлана Дорожкина накапа на майка си, Татяна Петровна, след което тя започна заплетения си, прекъсван от сълзи разказ, който изясни следното:

Женя, тоест Евгения Василиевна Панкрашина, приятелка на Татяна Дорожкина от над двайсет години, идвала у тях. След седмица предстоял рожденият ден на Света, навършвала 25 години, искала да събере приятелки, а Женя умеела да прави някаква просто невероятна торта, знаела някакви тайни. Никога не отказвала, когато й искали рецептата, много хора опитвали да я правят, самата Татяна също опитвала, но никога никой не успявал да я измайстори толкова вкусна и красива като на Женя. Имало тайни не само в рецептурата, но и в процеса на приготвяне. Така че Женя обещала да дойде днес сутринта и да им покаже кое как прави, та Дорожкини да видят всичко с очите си. Съседката на Дорожкини, която също била опитвала тортата на Женя, помолила и тя да присъства, дошла, седнала у тях и всички зачакали да дойде Женя, съпругът й на няколко пъти прескачал да пита кога жена му ще се прибере в семейното лоно. Женя обещала да дойде към 11 часа, те седели и чакали, чакали, а нея я нямало и нямало. И ето, чули шума и слезли. И що да видят…

— Господи, какъв ужас, Женя, какъв ужас — не спираше да повтаря Татяна Петровна Дорожкина и бършеше сълзите си с хартиена салфетка. — Кой може да я е убил?

— Ами най-банален случай — сви рамене Колосенцев, — убийство с цел грабеж. Няма ги нито портмонето, нито мобилния телефон. Значи именно те са били причината за престъплението. Заради тях са я убили.

— Ами колието? — попита хубавата Светлана. — Намерихте ли колието?

— Какво колие? — напрегна се Колосенцев. — Я бързо казвайте всичко, което знаете. За какво колие говорите?

Светлана уплашено погледна майка си и тя започна да обяснява:

— Женя трябва да е носила колието. Завчера го взела под наем, защото вчера трябвало да присъства на някакво важно мероприятие, а тя няма собствени накити. Та го взела под наем, за два дни, а днес трябвало да го върне. Така се и разбрахме с нея: сутринта да дойде у нас, да направи тортата, всички да я гледаме и да се научим, а от нас да отиде да върне колието.

Червенокосият, набит и як Роман Дзюба, приседнал до масата, бързо записваше показанията в бележника си: това бяха първоначалните сведения, а после следователят щеше да разпита тези свидетели и това щеше да се протоколира.

— Завчера — значи в понеделник, на 19 ноември — уточни Дзюба, когото Колосенцев още от първите дни на работата им го бе научил да записва показанията дословно и веднага да си прави уточняващи бележки, иначе после може в чудо да се види човек с разните „вчера“, „преди три дни“ или „в съседния блок“. След като си записал какво казва разпитваният, питай за точната дата или адрес.

— Ами да — кимна Татяна Петровна. — В понеделник е взела колието под наем, после ни дойде на гости.

— Ами мероприятието, на което е трябвало да присъства, вчера ли е било, на двайсети ноември, вторник?

— Да, да, вчера.

— А е смятала да върне колието именно днес, така ли? Не утре? Не другиден?

— Не, не. Женя определено каза, че днес, дори си пресмяташе времето за тази цел. Каза, че ще дойде към единайсет сутринта, за тортата щели да й трябват около четири часа, значи до три, но си отпусна още един час за всеки случай — до четири, каза, че ако в четири излезе от нас, ще успее да отиде.

Колосенцев стоеше, подпрял гръб на секцията, явно преживяла и Брежневия застой, и Горбачовата перестройка. Така, започна се… Нови обстоятелства — нови усложнения в работата. „Сега няма бързо да се измъкнем оттук“ — помисли си Генадий със съжаление. Ще трябва да се приспособява към ситуацията. Може поне чай да почерпят. Рома сигурно пак е гладен.

— Света, а дали не бихте ни налели чай? — обърна се той към момичето. — Явно разговорът ни ще бъде дълъг.

— Може би сте гладни? — любезно попита Дорожкина-младша.

— Ами ако ни дадете нещо, ще ви бъдем признателни — отговори оперативният работник, като хвърли насмешлив поглед към Роман, който веднага се смути и като на повечето червенокоси хора лицето му пламна.