Александра Маринина - Последно разсъмване

При тези думи шофьорът трепна и вдигна към оперативните работници пълни с ужас очи.

— Поеми шофьора — изкомандва Колосенцев на Дзюба, — а аз ще почакам да вляза при Панкрашин.

И веднага отправи към секретарката една от своите най-предразполагащи усмивки:

— Ще ви се намери ли някъде местенце, където моят колега да си поговори с шофьора?

— Ще ви отключа стаята за преговори, сега е свободна — кимна секретарката.

Роман влезе в просторната, добре проветрена стая и седна зад тясната страна на дългата маса. След него плахо влезе шофьорът — така се тресеше, че едва пристъпваше. За секунда замря на вратата, после с колеблива стъпка отиде до противоположния край на масата.

— Не сядайте толкова далече — меко издума Дзюба, — че ще трябва да си викаме. Седнете по-наблизо.

Десетина минути минаха, докато шофьорът на име Шилов се съвзе и си върна способността да говори що-годе разбираемо. Дзюба имаше опит в оперативната работа — макар и кратък, но все пак напълно достатъчен, за да разбира: при разговор със служител на полицията човек може страшно да се притеснява поради много причини и съучастието в престъпление е само една от тях. Само една. Тя не може да се пренебрегва, но и не бива да забравяме за другите възможни причини. „Никога не притискай човека, когато разговаряш с него за пръв път — беше го учил Генадий Колосенцев. — Дори да имаш изобилие от доказателства, дори да си стопроцентово сигурен, че е виновен. Съблазънта да изтръгнеш от престъпника признание от раз е много силна, особено когато си млад, на тази съблазън не умеят да се противопоставят дори много стари оперативни работници. Но човек не бива в никакъв случай да се поддава на това чувство. Това е тактически неграмотно. Първият разговор винаги трябва да бъде мек, спокоен, доброжелателен. Остави човека да се отпусне. Ако не е виновен — значи всичко е наред. А пък ако е виновен — ще загуби бдителността си и тъкмо на теб ще поднесе на тепсия купчина доказателства за престъплението. Колкото повече доказателства, толкова по-добре — и следователите доволни, и нашите началници, и съдът няма да има претенции към нас.“

— Към 11 часа сутринта закарах Евгения Василиевна до приятелката й в района на Речната гара, тя често ходеше там — твърдо заяви Шилов. — Попита ме кога трябва да тръгнем от къщи, за да бъдем на Речната най-късно до единайсет, аз пресметнах, прецених трафика по това време на деня и се разбрахме да я чакам с колата в девет и четирийсет и пет сутринта. Евгения Василиевна излезе навреме, аз я закарах до Речната гара и си заминах. Тя ми заръча да я взема оттам в 16 часа. Нищо повече не знам.

— Панкрашина каза ли ви къде ще я откарате след 16 часа от Речната гара?

— Не, не ми каза. Тя никога не ми говореше за плановете си. Но аз помислих, че ще се прибираме вкъщи.

— Значи не ви е казала за плановете си — замислено повтори Роман. — А какво ви каза? Изобщо, вие разговаряхте ли за нещо с нея?

Шилов сви рамене, в очите му се мярна нещо като горчива усмивка. Е, слава богу, помисли си Дзюба, поне някакво чувство освен страха.

— За нищо не сме разговаряли. Евгения Василиевна винаги мълчи в колата, не говори с мен. Те с Игор Николаевич и двамата са такива, и неговият шофьор казва, че той винаги мълчи, дори по телефона не разговаря с никого продължително, само „да“, „не“, „обади се по-късно“, „добре, разбрахме се“. Знам, такива хора често се срещат, наплашени са, че шофьорите винаги всичко чуват, винаги всичко знаят и при случай може да ги предадат. Явно е научил и Евгения Василиевна да се държи така.

— Вие единственият шофьор на Панкрашина ли сте? Или има и втори, с когото се сменяте?

— Не, аз работя сам. През ден, както е редът.

— Защо така? — поинтересува се Дзюба.

— Според нормативите една кола трябва да се обслужва от двама шофьори — започна да обяснява Шилов, вече окончателно успокоен: ставаше дума за добре позната и напълно безопасна материя. — Но Евгения Василиевна каза, че да се плаща заплата на двама шофьори е прекалено разточително, това изобщо не е необходимо, нека работи само един, тя ще използва колата през ден, това напълно я задоволява.

— Ясно. А ако все пак станеше нужда да пътува донякъде във вашия неработен ден?

— Ами… — На това място Шилов дори рискува да се усмихне. — Игор Николаевич разполага с шофьори, винаги може да й отпусне колата си, ако самият той не я използва.

— Ами ако я използва? — продължи да разпитва Роман.