Александра Маринина - Последно разсъмване

— Къде се намира вашият гараж?

— Ами тук — Шилов, кой знае защо, посочи с ръка към пода, — това е подземен гараж, под тази сграда.

Дзюба помоли шофьора да опише маршрута, по който се е придвижил от Речната гара до гаража, след което заедно с него слезе на етаж „минус първи“, за да провери показанията му и да види дневника за тръгванията и пристиганията. Всичко се потвърди — колата беше влязла точно 48 минути след като от нея бе слязла Панкрашина. Много добро време за такъв маршрут, защото ако нямаш късмет, може и два часа и половина да пътуваш, докато по свободен, чист път времето е 15-20 минути.

Роман не беше доволен от себе си. От една страна, излизаше, че Шилов няма отношение към убийството. А от друга, не се намери и нищо, което стопроцентово да го оправдава. Ако продължеше да разработва тази версия, трябваше да търси свидетели, които са видели как колата е стигнала до блока на Дорожкина, как е слязла Панкрашина, и да ги разпитва дали след пътничката от колата не е слязъл и шофьорът. Пипкава работа! Тоест самият Роман Дзюба беше готов да свърши и нея, и десет пъти по-трудоемка работа, обаче Генадий… Ако му предложи да потърсят такива свидетели, Гена направо ще пречука младия си колега.

След като изпрати Дзюба да разпитва шофьора, Генадий Колосенцев се намести удобно в приемната, подпря глава на стената и моментално заспа. Той умееше да заспива във всякаква обстановка, като откъсваше за такава почивка поне две-три минути, защото му се спеше постоянно, също както Роман Дзюба беше постоянно гладен. Този път успя да дремне за кратко: след няколко минути от кабинета на Игор Панкрашин излезе лекарят. Колосенцев се протегна, сладко се прозя и влезе при съпруга на убитата жена.

Силната миризма на лекарства за сърце буквално зашемети Генадий, дори за момент дъхът му секна. Игор Николаевич Панкрашин полулежеше на дивана, много блед, с покрито с капчици пот чело, разхлабена вратовръзка и разкопчана до средата на гърдите риза. Той с усилие извърна глава към влезлия в кабинета Колосенцев, веднага разпозна в него полицая и умоляващо забърбори:

— Кажете ми, че не е вярно. Сбъркали сте, нали? Убили са не Женя, а някоя друга жена със същото име… Фамилното ми име не е рядко, обикновено руско име, стотици хиляди го носят…

Опитваше се с помощта на думите да превърне страшната реалност просто в лош сън, който, естествено, ще свърши и всичко ще си остане каквото е било и преди. Колосенцев често бе срещал такова явление и знаеше как да се държи в такива случаи.

След няколко минути Генадий започна да задава въпросите си. Игор Панкрашин, вече със закопчана риза, но все така без вратовръзка, седеше прегърбен на дивана и разказваше за своята загинала съпруга. Генадий го слушаше, без да го прекъсва. После попита за накита.

— Да, имаше едно колие — безучастно кимна бизнесменът. — Женя каза, че го е взела от някакъв бутик, който давал накити под наем. Аз не разбирах защо не е купила колието, нали й бях дал пари, напълно достатъчни, за да си купи нещо прилично, но тя пак беше решила да спести и го беше взела под наем. По-добре, каза, да купя нещо за подарък на Оксана, отколкото да пилея парите за дрънкулки. Не можеше и не можеше да свикне, че семейството ни разполага с пари.

— Коя е тази Оксана? — поинтересува се оперативният работник.

— Най-голямата внучка. Защото ние имаме четири деца и вече трима внуци.

— Кой друг от семейството ви знаеше, че Евгения Василиевна е донесла колието? На кого е казала? На кого го е показала? Може би на децата, на съседки, на приятелки?

Панкрашин вяло сви рамене, очите му бяха мътни и изобщо, личеше си колко зле се чувства.

— Нямам представа на кого може да е казала за това по телефона, а онзи ден никой от децата не е идвал… освен Нина, но тя живее с нас, така че… Нина определено е видяла колието.

Внезапно устните му се свиха, лицето се вкамени, гърбът се изправи.

— А вие защо питате? Нима подозирате… Как смеете! — Игор Николаевич повиши глас и моментално се превърна от болен и смазан от мъка човек в шеф, в ръководител. — Вие какво си мислите — като децата са осиновени, та по-малко ли обичат родителите си от родните? Как изобщо ви се обърна езикът да ме питате нещо такова?

Ново двайсет! Осиновени деца? Интересно. Дорожкина, кой знае защо, не спомена за това. Вярно, тайната на осиновяването и тъй нататък, тя може и да не е знаела, а и да е знаела, не е имала право да разгласява тайната пред първия срещнат. Но защо тогава самият Панкрашин говори за това абсолютно открито? Родителите на осиновени деца не се държат така.