Александра Маринина - Последно разсъмване

Ала отговора, който даде Татяна Дорожкина, Роман изобщо не беше очаквал:

— А Женя дойде към пет и петнайсет.

— Сигурна ли сте? — възкликна смаяният Дзюба. — Да не бъркате нещо?

Колосенцев му хвърли унищожителен поглед — сиреч ти нямаш думата, разпитът се води от старшия и по-опитен колега, а твоята работа, хлапако, е да си записваш и да не се обаждаш, докато не ти изкомандват нещо друго.

— Нищо не бъркаме! — със сърдит тон се намеси Светлана. — Аз си бях вкъщи, работата ми е на смени, денонощие работя, три почивам, работих в неделя и понеделник, вторник и сряда са ми почивни. Така че си бях вкъщи, мама се прибра няколко минути преди пет, това е абсолютно точно, защото се бях приготвила да ходя в болницата и да се прибера късно, затова, когато тя дойде, специално погледнах часовника: боже, кога стана вечер, изобщо не съм забелязала. И навън още не беше тъмно, затова се учудих и погледнах часовника да се уверя. А мама каза, че леля Женя трябва да дойде в пет.

— И какво стана после? — с нескрито любопитство попита Колосенцев.

— После аз казах, че щом леля Женя ще дойде сега, трябва бързо да разтребим в кухнята и да приготвим някаква почерпка, все пак гостенка ще идва. И двете с мама се захванахме да действаме в кухнята. Мама изми чиниите, аз измих пода, започнахме бързо да режем зеленчуци за салата и точно тогава леля Женя пристигна. Минали са петнайсетина минути, след като мама се прибра, е, максимум двайсет.

Колосенцев махна с ръка на Роман, което означаваше: спри да пишеш и излез в антрето. Дзюба послушно стана от масата. След него излезе Генадий.

— Бързо във фризьорския салон, провери показанията на Дорожкина.

Роман с удоволствие излезе навън, като предвкусваше възможността някъде по пътя да намери нещо за ядене, което би могъл да хапне в движение. Та Гена да не разбере и да не му се подиграва.

Провървя му: до кръстовището имаше павилион „Малкото картофче“. Храната му стигна точно за из път до фризьорския салон, който наистина се намираше съвсем близо. Фризьорката, която бе подстригала и боядисала косата на Татяна Дорожкина, разбира се, я нямаше — тя наистина беше излязла в майчинство, но администраторката на салона си спомняше прекрасно: показа му книгата за предварително записване, където срещу графата „15,00“ стоеше името на Дорожкина и бележка: подстригване, боядисване, 2 часа. За 17 часа беше записана друга клиентка и след като фризьорката е обслужила Дорожкина, е щяло да остане малко време, през което тя да пийне чашка кафе от автомата, който се намираше тук, във вестибюла, и дори да изпуши една цигара на външното стълбище. Излизаше, че Татяна Петровна не е изопачила нищо в своите показания — наистина е била във фризьорския салон, излязла е оттук към пет без петнайсет и след пет до седем минути си е била вкъщи.

Изядените в движение вкусни топли картофки му бяха придали сили и обратно към Дорожкини Роман Дзюба полетя почти бегом. Колосенцев вече го чакаше на улицата и физиономията му беше някак странна.

— Какво научи? — попита той кратко.

— Всичко се потвърди, Дорожкина е била в салона и си е тръгнала от него към пет без петнайсет.

— А при мен се получи страшна бъркотия — загадъчно тръсна Генадий. — Качвай се в колата, ще ти разкажа.

Докато Роман го нямало, майката и дъщерята Дорожкини разказали за Евгения Панкрашина нещо много странно. Понякога тя идвала на гости при старата си приятелка, седяла известно време, бъбрели си, а после си тръгвала с думите, че трябва да прескочи до магазина или до поликлиниката, или някъде другаде, но непременно ще се върне. И което било най-любопитното — наистина се връщала, пиели чай, бъбрели си с Татяна. Всичко било както обикновено. И това се повтаряло доста пъти. Понякога идвала и после си тръгвала за вкъщи, а понякога ставало и така — необяснимо излизала и пак се връщала.

— Шофьорът разказа ли ти нещо подобно?

Роман отрицателно завъртя глава.

— Не. Нито звук. Ако вярваме на думите му, Панкрашина винаги е пътувала до известни места и по разбираеми причини. Никакви „дотам, после оттам до еди-къде си, после пак дотам“ не е имало. Впрочем може и да не съм задал правилно въпроса… Нали не знаех, че трябва да акцентирам на това — взе да се оправдава младият оперативен работник. — Слушай, а може тоя Шилов, шофьорът, да й е бил любовник?

— Чий любовник? — не разбра Колосенцев.

— На Панкрашина, на коя друга!

Генадий избухна в смях.

— Да не ти хлопа дъската, Роман? Какъв любовник може да е имала тази Панкрашина? Нали я видя. Такива лелки нямат любовници, те имат само деца и внуци. Понякога и съпрузи, ако са извадили голям късмет. Само не и любовници. Как изобщо можа да ти хрумне? Голям фантазьор си!