Александра Маринина - Последно разсъмване

— Не, почакай, Генадий — не мирясваше Роман, — ето, чуй само…

— Ти ме чуй, момченце — сърдито го прекъсна Колосенцев. — Излапа ли всички сандвичи на Дорожкини? Излапа ги. И сега, докато търчеше към фризьорския салон, не си отказа удоволствието, още миришеш на картофи.

При тези думи Дзюба за кой ли път този ден стана моравочервен и се прокле, задето не се бе сетил да сдъвче една дъвка. Изложи се.

— Аз обаче умирам от глад. Ето защо сега с теб ще се отбием някъде, аз ще лапам, а ти, от мен да мине, ще ми обясниш своите безумни фантазии. Но докато не започна да ям, не изричай нито дума, иначе ще те банна до края на живота си.

Тази думичка — „банна“ — бе влязла в лексикона на Колосенцев от компютърните игри и ужасно дразнеше Роман. В играта, доколкото разбираше Дзюба, тя означавала забраняване на възможността да се играе, а в реалността в устата на Генадий заменяше целия широк спектър глаголи, означаващи насилствено прекратяване на живота. Ще те убия, ще те заколя, ще те удуша, ще ти откъсна главата, ще те обеся и така нататък. Впрочем червенокосият оперативен работник никак не беше наясно с геймърската терминология.

Изминаха две-три пресечки, докато намериха що-годе прилична гостилница, отговаряща на две основни изисквания: бързо обслужване и ниски цени. Въпросът за чистотата изобщо не ги ръководеше, защото и двамата разбираха: бързината и евтинията обикновено не предполагат и чистота. Въпреки изядените преди малко картофи („проклети да са!“) Роман натрупа на таблата не по-малко храна от тази на колегата си и с това заслужи неговата поредна презрително насмешлива нападка.

— Добре, давай сега — милостиво разреши Колосенцев, след като се справи с чинията топла гъста супа. Между другото, здравата пресолена.

— Разбираш ли, Гена, помислих си, че ако Дорожкина казва истината, а шофьорът лъже, за това може да има само едно обяснение: той прикрива Панкрашина. Иначе защо да лъже?

Генадий погледна колегата си с интерес.

— Така. И после какво?

— Ами после следва въпросът: защо я прикрива? Той знае за тези странни излизания от дома на приятелката й, защото именно той я е карал с колата където е искала, но мълчи. Защо мълчи?

— Защо според тебе? Защото й е любовник, така ли?

— Разбира се! — Яркосините очи на Роман святкаха. — Той й е бил любовник и са ходели да се чукат. В смисъл, правели са си срещи в някоя квартира.

Колосенцев го погледна замислено.

— Не си глупак, Рома. Дори бих те похвалил за съобразителността ти, ако не изникваше един въпрос, много прост, но изискващ отговор: а защо Панкрашина се е връщала у приятелката си? Отива у приятелката, тръгва си от приятелката. Качва се в колата, отиват в квартирата, гушкат се с шофьорчето, след което той тихо и мирно си я закарва до вкъщи. Защо трябва да се връща у приятелката?

Роман потиснато мълчеше. Така де, за какво й е да се връща? Глупаво е някак… Но все пак във версията за някакъв любовник на Евгения Панкрашина има нещо. Не е задължително това да е шофьорът.

— Разбрах — каза той. — Панкрашина наистина е имала любовник. И той е идвал да я взема от дома на Дорожкина. А после я е докарвал обратно. Тя отново се е качвала у Дорожкина, пиела е чай, говорели са си разни дъра-бъра, а после е идвал шофьорът и я е откарвал вкъщи. Човекът и хабер си е нямал, че тя изобщо е ходила някъде от дома на приятелката си. Панкрашина и съпругът й не са имали вяра на шофьорите си, смятали са, че може да ги предадат, и не са влизали в никакви разговори с тях. И не са споделяли с тях никакви свои тайни. Евгения Василиевна не е имала доверие на своя шофьор, страхувала се е, че той може да я предаде на мъжа й. Ето защо за всички тя е гостувала на приятелката си. Абсолютно за всички, включително за Шилов.

Докато Дзюба произнасяше тази пламенна тирада, Генадий успя да дояде пържолата с картофено пюре и вече си избърсваше устните със салфетка.

— Сече ти пипето, Рома, все пак съм те понаучил на едно-друго за три години — позасмя се той. — Добре, да приемем като работна версия, че Панкрашина е имала любовник. Какво ни дава това?

— Как какво? Трябва да го издирим. Той може да е бил в течение за колието. И като нищо може да е убил любовницата си, за да й вземе тази скъпа вещ.

Колосенцев помълча, съсредоточен върху вкусовите си усещания, и произнесе присъдата:

— Кафето е помия, не може да се пие, но всичко останало не беше зле, приемливо. Добре, Рома, убеди ме, ще издирваме любовника на нашата потърпевша.