Александра Маринина - Последно разсъмване

Генадий беше красив и момичетата го харесваха, а той използваше това без капчица притеснение. Светлана, въпреки току-що преживяния шок, му се усмихна кокетно и тръгна към кухнята. Генадий се убеди, че Дзюба седи с отворения бележник и записва всичко, и зададе следващия въпрос:

— Къде е трябвало Панкрашина да върне колието?

— Ами не знам откъде го беше взела — колебливо проговори Татяна Дорожкина. — Тя просто каза, че го взела под наем. Аз нямам представа откъде се вземат накити под наем. Дори изобщо не бях чувала, че това е възможно. Едва сега, от Женя го чух.

— А какво е било колието? Тя каза ли ви?

— Да, дори го видяхме, тя се отби у нас да пийне чай на път от тази фирма за вещи под наем. И ни показа колието. Разглеждахме го, дори си го слагахме.

— Ние? Кои бяхте вие? Колко бяхте?

— Аз и дъщеря ми — плахо поясни Дорожкина, — Светлана. И двете си бяхме вкъщи.

— Опишете го, моля.

С крайчеца на окото си той следеше как Роман записва показанията в бележника си и с удовлетворение си отбелязваше, че колегата му засега пише всичко правилно: „изделие от жълт метал с червени, сини, жълтеникавокафяви и безцветни камъни“. Рома е още млад, неопитен, пише и произнася думата на глас. Разбира се, двете го чуха — и майката, и щерката, която се бе върнала от кухнята с черно цветен поднос с жостовски мотиви, на който стояха чаши, чайник, захарница и чиния със сандвичи.

— Ама вие какво пишете? — възмути се Светлана. — Ясно ви се каза: рубини, диаманти, сапфири, топази, злато. Какви си ги съчинявате?

Роман, без да поглежда, протегна ръка към чинията, донесена от Светлана от кухнята, и си взе сандвич. Вечно беше гладен тоя човек. И докато през първите две години работа в криминалния отдел още си носеше от къщи кутии и пакети със сандвичи и пирожки, които постоянно дъвчеше, сега започна да се стеснява и стоически понасяше мъките на глада. Но при всяка възможност омиташе всичко, което му паднеше.

— Така се прави — обясни Генадий, като гледаше с нескрита насмешка младия си колега, — всичко се смята за метал и камъни с някакъв определен цвят, докато експертите не установят какви точно камъни и метал представляват. Може да са изкуствени, масова бижутерия. И дори най-вероятно случаят е именно такъв. Та вие не сте бижутери, нима можете на око да определите какво ви показват?

— Но нали Женя каза… — предпазливо се опита да възрази Дорожкина-старша.

— И вие веднага ги назовахте — позасмя се Колосенцев. — Откъде вашата приятелка може да има такъв накит? Да не би да си мислите, че го дават под наем за три копейки? Определено ще вземат залог колкото е пълната стойност на изделието, а то струва луди пари, ако всичко в него е такова, каквото ми го изредихте тук. Откъде ще има тя толкова пари? Да не е случайно нелегална милионерка? И е носела такова скъпо колие в чантата си в метрото?

— Не, мъжът й е… богат… и изобщо…

— Какъв мъж?

— Говоря за Игор Панкрашин, той създаде фонд за помощ на децата, голям бизнесмен е, има много пари. И Женя не е пътувала с метрото, нищо подобно, шофьорът я возеше. Игор й беше дал кола с шофьор.

— Не ме разсмивайте — тросна се Колосенцев, — как такъв човек може да има такава съпруга? Сигурно просто са съименници.

— Не, не, какво говорите — разпалено и припряно заговори Татяна Петровна, — ние познаваме Игор от млади години, с Женя работихме в една организация дълги години, ходехме си на гости семейно, още при съветската власт, докато накрая Игор се захвана с бизнес и забогатя. Тогава вече престанах да гостувам на Женя, само тя идваше вкъщи.

Колосенцев отвори паспорта на убитата и внимателно разчете печата за регистрирания брак. Всичко съвпада, регистриран е бракът й с И. Н. Панкрашин. И все пак той се съмняваше.

— Защо вашата приятелка е така странно облечена?

— Защо да е странно? — прозвуча неподправено учудване в гласа на Татяна Дорожкина. — Нормално си е облечена, както винаги се е обличала. Ами че ние всички се обличаме така. Какво му е странното?

— Ами всичко е странно, уважаема Татяна Петровна! — ядосано каза оперативният работник. — Щом има толкова богат съпруг, защо няма никакви собствени накити? Защо носи грейка, купена от евтин магазин, защо обущата й са толкова износени, че дори е трудно да се разбере през коя година са произведени. Съпругите на бизнесмените и ръководителите на фондове не са такива, ще ми простите, не искам да обидя лично вас, но трябва да установя истината, а всичко, което ми разказвате тук, някак не прилича на истина.