Най-сетне и четиримата се настаниха около масата и Иля Ефимович Горбатовски представи изделието си — пандантив във формата на равностранен триъгълник, състоящ се от шест гранатови ивици, пролуките между които бяха запълнени с ивици от бели диаманти и тюркоази, и обрамчен по периметъра с ивица от черни диаманти. Сотников, Курмишов и Цирков впиха погледи в пандантива, а Иля Ефимович, както предписваха правилата на играта, започна професионалното описание, което трябваше да посочи количеството и качеството на камъните и използваните метали.
— В основата на триъгълника има трикаратов гранат с овална форма — тихо и без да бърза говореше бижутерът, — в ивиците има четирийсет граната с обща маса пет карата, шестнайсет бели диаманта с обща маса три карата, петдесет тюркоаза, представляващи приблизително пет карата, шейсет черни диаманта с обща маса шест карата. Плетената верижка се състои от двайсет грама злато, седемстотин и петдесета проба, на места в нея са вложени тюркоази, гранати и ситни диаманти.
Пръв заговори, впрочем както винаги, Олег Цирков:
— Триъгълникът е символ на триединството, на равновесието на трите начала… Бог се е открил пред хората три пъти: в своето Творение, в своето Слово, в своя син Йешуа… Три състояния на цялостния свят — минало, настояще и бъдеще…
Сотников мълчаливо се усмихна: Олег си знае неговото, мисълта му веднага го тегли към философията и езотериката.
— Триизмерността на мястото, времето и пространството — продължаваше домакинът.
Естествено, той припомни и египетските пирамиди, и масонските триъгълници, и Лувъра, и много други неща. Образован човек. Би могъл да разсъждава още много дълго, но го прекъсна Курмишов:
— Странно съчетание на камъните, Иля — каза той, — старомодно. Гранати с тюркоази — това е лош вкус, а пък да го гарнираш и с диаманти… Не знам, не знам… Впрочем нищо, де, веселичко украшенийце се е получило, ярко, с настроение. Внушава радост от живота. Между другото, напомня парашут по форма и е също тъй разноцветно. Така, така… — той замислено оправи очилата си с опушени стъкла и скъпа рамка, закрепени на широката вдлъбнатина над носа му, — парашут — адреналин — драйв — енергия, активност… Слушайте, всъщност това напомня трикольора — бяло-червено-синьо, само не ми е ясно дали нашето, или френското знаме.
Останалите избухнаха в смях. А Леонид Константинович продължи:
— О! Спомних си и детската песничка: „Различни, различни, сини и червени…“. Само че не си спомням думите по-нататък. Имаше ли бяло и черно?
— Нямаше — едва си пое дъх от смях Сотников, — в песничката няма черно и бяло, има жълто и зелено.
— Така ли? — учуди се Курмишов. — Виж ти, не си спомням абсолютно нищо друго, освен тези четири думи. А ти спомняш ли си?
— Спомням си — кимна Алексей Юриевич.
— Кажи текста тогава.
— Защо?
— Ами ако има нещо в него? — Курмишов извъртя очи към Горбатовски, който седеше с непроницаем вид и с нито едно движение на мускулите не даваше да се разбере доколко близо до отговора са участниците в играта.
Сотников помисли няколко секунди и издекламира:
По празници тук реят се
във детските ръце, пламтят, пламтят, преливат се
балони многоцветни.
Различни са, различни, синички,
червенички,
жълтички,
зеленички
балони многоцветни!
Курмишов огорчено размърда могъщите си рамене.
— Вярно, нито бяло, нито черно… Но нали има синички и червенички. А кой е авторът?
— Аким — каза Сотников, учуден, че в паметта му внезапно бе изплувало това отдавна забравено име, което бе знаел преди много години, в далечното си детство. — Яков Лазаревич Аким.
И тутакси през съзнанието му като ярка светлина прелетя всичко, което неговите родители навремето му бяха разказвали за този поет. „Трябва да си спомня — помисли си Сотников, — може би съчетанието на цветовете в пандантива насочва към биографията на Аким. Леонид със сигурност нищо не знае, над неговото ниво е, а виж, Иля знае. Или е възможно да знае. Така… Яков Лазаревич се е родил в началото на двайсетте години, фронтовак, баща му добре е свирел на цигулка, бил е самоук, майка му е свирила на китара и мандолина, пеела е. По-малкият му брат е станал голям учен в областта на космонавтиката и планетологията… Какво друго си спомням от разказите на мама? Аким е искал да стане химик, следвал е в химикотехнологичния институт, но още тогава се е интересувал от литературното творчество и е посещавал такъв кръжок… Напуснал е института след трети курс… Или след четвърти? Не помня. Но определено си спомням, че не го е завършил. Какво мога да извлека от тази информация? Не, май работата не е в Аким, нещо се отплеснах.“
Читать дальше