Александра Маринина - Последно разсъмване

— Обеща към пет.

— Ау, ами защо стоим тук тогава! — плеснала с ръце Светлана. — Бързо в кухнята, аз ще измия чиниите и ще избърша пода, а ти спретни набързо някаква салатка, че е неудобно — ще имаме гостенка, а не ни е разтребено и няма с какво да я нахраним.

Майката и дъщерята се разбързали из кухнята и Светлана се молела на господ майка й да не намери повод да надникне в нейната стая.

За щастие Евгения Василиевна дошла малко след пет и трите се настанили в хола. Панкрашина разказала за бутика, от който можело да се вземат украшения под наем, и показала колието, майката и дъщерята Дорожкини го разглеждали и обсъждали, дори го мерили и се въртели пред огледалото. Евгения Василиевна разказала много интересни неща за това колие: и как се наричало, и какви камъни имало в него, и колко сложна била изработката му.

— Сигурно е ужасно скъпо — предположила Татяна.

— Сигурно — съгласила се Евгения Василиевна. — Но под наем никак не е скъпо. Нали там цената зависи от срока, за който вземаш изделието. Аз го взех само за два дена, утре ще си го сложа за приема, а вдругиден ще го отнеса обратно. За два дни наемът е някакви копейки.

Всички разговори този ден се въртели около колието и едва към края Татяна заговорила за предстоящия двайсет и пети рожден ден на Светлана и за желанието си да изненада гостите с фирмената торта на Евгения Панкрашина. Дамите взели да разсъждават кога ще е най-удобно да проведат майсторския клас. И се разбрали Евгения Василиевна да дойде в сряда към единайсет часа сутринта, да им покаже как се прави тортата, а към два-три часа да тръгне за бутика да върне колието.

Антон слушаше Светлана и мислено допълваше разказа й със сведенията, получени от Роман Дзюба.

Марат Уманов, който седи в стаята на Светлана, прекрасно чува целия разговор и от чутото преценява, че става дума за много скъпо ексклузивно изделие. Изключил е звука на мобилния си телефон и не отговаря на обажданията: щом той много добре чува какво си говорят жените, и те ще чуят гласа му. Изпращат му есемеси с въпроси „кога ще дойдеш“, той изпраща в отговор съобщения, че ще знае плановете си до половин час, и внимателно слуша разговора, който се води в другата стая, за да разбере кога ще свърши женската сбирка и кога Светлана ще може тайно да го изведе от апартамента. За това е нужно гостенката най-сетне да си тръгне и тогава ще могат да издебнат момент, когато майката на Светлана или ще седне в хола да гледа телевизия, или поне ще отиде в банята или в тоалетната. Разговорите за скъпото колие го вълнуват и той взема решението си доста бързо.

— Уманов каза ли ви за намеренията си да убие Панкрашина и да вземе колието? — попита Антон, когато Светлана приключи разказа си.

Тя му хвърли негодуващ поглед.

— Какво приказвате! Разбира се, че не. Но аз разбрах по физиономията му, че е чул всичко, и само се надявах да не си е направил някакви изводи. Чул е, какво толкова, нали не можем у всеки човек да подозираме убиец. Пропъждах тази мисъл, внушавах си, че ми се е сторило, че на лицето му не е бил изписан никакъв особен израз. Много ми се искаше да вярвам в това и повярвах. Но когато убиха леля Женя, ужасно се уплаших, че все пак го е сторил Марат. И въпреки това си втълпявах, че не е той, че не може да е той, вярно, свързан е с бандити и дори не крие това, но е свестен човек, добър, не може да е убиец. А дето е лежал в затвора три пъти, това е било от глупост, от хлапашка глупост.

— А питали ли сте го за убийството и за колието?

— Беше ме страх — въздъхна Светлана. — Страхувах се, че ще се обиди, че го подозирам в нещо. Просто му казах за леля Женя, но той вероятно е почувствал нещо, защото изведнъж страшно избухна и ми се разкрещя: „Ти да не подозираш мен? Кълна ти се, нищо не съм направил. Как си могла да си помислиш такова нещо за мен? И изобщо, и хабер си нямам за някакво колие и не съм виждал и очите на леля ти Женя, та аз бях в твоята стая, забрави ли?“. И така нататък.

„Какво пък, това момиче, както и повечето от нас, живее в свят на илюзии — помисли си Антон. — Вижда само това, което иска да вижда. И аз съм такъв. И всички останали. Как го беше казал Кузмич? Човешкото око мами? Което си е вярно, вярно е.“

Сега Антон си представяше приблизително общата картина: апартаментът на Дорожкини е малък, тесен, не само звуковата изолация в него е никаква, ами и ако вратата на стаята на Светлана се пооткрехне, човек може прекрасно да види всички, които се намират и в хола, и в кухнята. И Уманов със сигурност се е възползвал от тази възможност, за да види жената, която вдругиден е щяла да се появи в този блок с неимоверно скъпо бижу в чантата. Той непременно го е направил, защото му е било нужно да знае кого да причаква в сряда сутринта във входа на този блок.