Александра Маринина - Последно разсъмване

Как посипа главата си с пепел Антон Сташис, задето веднага не бе забелязал това, бе го пропуснал, остана сигурен, че версията на Роман за връзката на убийството на Колосенцев с играта не струва и до нищо няма да ги доведе, и затова бе невнимателен и безкритичен.

— Дявол да го вземе — тръшкаше се той, — как, как можах веднага да не забележа това?!?! За нищо не ставам, Рома, рано е да се учиш от мен, самият аз трябва още дълго да събирам опит.

Дзюба го утешаваше, колкото можеше.

— Не се разстройвай, де, всички грешат, нали все пак го изчислихме.

— Ама не — поклати глава Сташис, — ако бях се сетил навреме, вие отдавна щяхте да пипнете тоя Фролов, а той може вече и да се е скрил някъде, върви, че го търси.

— А може всичко това да са глупости, Антоне? Може Фролов изобщо да не е знаел, че Гена му е конкурент? Това е само наше с теб предположение, не е доказано. Като тръгнат оперативните работници да обикалят участниците в тази игрова компания, като поговорят с всеки, чак тогава ще научим дали Фролов е знаел, или не.

Антон разбираше, че Дзюба просто се мъчи да го успокои. И му беше благодарен за това.

— Благодаря ти, Рома, добър човек си ти. Е, къде да те закарам сега? В заложната къща ли? Или на друго място?

Дзюба погледна часовника си и тъжно въздъхна:

— Вече няма смисъл за заложната къща, затворили са. Хайде до метрото.

— Я стига — позасмя се Антон, — ще те закарам до вас, нали днес си нашият герой.

Излязоха на шосето. Роман мълчеше, а Сташис преценяваше как да планира времето си за утре, та да успее да свърши повече работа и да си освободи поне малко време през почивните дни: искаше му се да бъде заедно с децата… И с Елвира трябваше да решава нещо, по-точно не със самата бавачка, а с проблема покрай предстоящото й напускане. Да си търси съпруга! Лесно се дават съвети. Ама как да го направиш? Макар че наоколо е пълно с млади неомъжени жени…

И изведнъж се сети за Светлана Дорожкина. Може би неслучайно му се бе сторило, че нещо с нея не е наред? Нали и тя бе говорила чистата истина, и другите свидетели бяха потвърдили всичко, но той имаше чувството, че нейните реакции не бяха отговаряли нито на ситуацията, нито на произнасяните думи. Може пък и тя — като Нитецкая и Фролов — да бе казвала всичко освен някоя миниатюрна подробност?

Колко странно дело разработва този път: всички уж казват истината и същевременно всички лъжат.

Надежда Игоревна Риженко дълго и укорително гледа Антон.

— И какво, беше ти нужно толкова време, за да вземеш такова елементарно решение? Защо досега не са проверени връзките на двете Дорожкини? Аз бях сигурна, че сте го направили веднага, по горещите следи, затова не ви питах повече за тях. А вие… Нехранимайковци сте, ей богу!

— Но ние проверихме техните алибита — опита да се оправдае Дзюба. — И показанията им проверихме. Нали всичко съвпадна, до последната подробност, нямаше абсолютно никакви разминавания. Не сме имали основания…

— Нямали били основания — недоволно се сопна тя. — Тръгвай и свърши тази работа. И докато не я свършиш, не ми се вясвай тук. И тебе си те бива обаче, Сташис!

— Не, Надежда Игоревна, не сте права — мъжествено се застъпи за колегата си Роман. — Антон няма нищо общо тук, през първото денонощие работихме с Гена, двамата с Гена не сме догледали, а Антон се включи по-късно.

— С Гена, та с Гена — имитира го следователката. — Голям защитник се извъди.

И изведнъж се усмихна.

— Добре, бягай сега. И се моли да не е станало късно, ако нещо не е наред. А ти, Сташис, остани още две минути.

Дзюба изскочи от кабинета на следователката като попарен, а Антон остана до бюрото й.

— Я седни сега, не стой прав. Бъди така добър да ми обясниш как така изведнъж ти хрумна да заподозреш Светлана Дорожкина? Вярвам, че си намерил някакви основания, но искам да разбера какви са те.

Антон подробно разказа за своите смътни усещания, на които отначало не бе придал никакво значение. Но после абсолютно същите усещания го бяха споходили по отношение на Вероника Нитецкая и Денис Фролов и какво се разбра — те не се оказаха безпочвени. Ето защо той се сети за младата Дорожкина и го обзеха съмнения…

— Мда… — замислено проточи Надежда Игоревна, — мъгляво е всичко това, мъгляво… Но нищо, нека Рома поработи. А какво предлагаш да правим с Фролов? Защото засега нямаме за какво да го задържим.

— Ще търсим — разпери ръце Антон. — Работата ни е такава.