Александра Маринина - Последно разсъмване

Помисли малко и тъжно добави:

— Да търсим и да не намираме. Важното е той да не духне нанякъде. Но мисля, че не сме го уплашили, така че…

— Но пуснахте хора да го следят, нали? — попита Риженко.

— А, че как. Беше ни първата работа.

— Добре, върви — въздъхна тя.

Проверката на контактите на Светлана Дорожкина се оказа лесна работа и почти веднага донесе резултат: още втората от намерените нейни приятелки напълно спокойно заяви на Дзюба:

— Светка е добро момиче, само дето не биваше да си има работа с този Марат. Хем не е глупава, всичко разбира, затова го крие от майка си. Защото майка й няма да изтърпи такова зетче, веднага ще го изгони, че и на полицията ще го обади.

Охо, така, значи! След минута и половина Дзюба вече си записваше в бележника името Марат Уманов. А само след час вече знаеше, че двайсет и девет годишният Уманов, по прякор Доцента, е бил съден три пъти, при това първия път, когато е бил твърде млад.

— Защо има такъв прякор? — попита Роман оперативния работник, който му разказа и майчиното мляко на Марат. — Много е умен ли?

— Не — разсмя се колегата, — напротив. Тъп е до немай-къде. Спомняш ли си филма „Джентълмени с късмет“? Е, това е той. Марат е бил слаб ученик и веднъж, някъде в пети или шести клас, когато надписвал тетрадката си, пропуснал във фамилното си име буквата „а“. Вместо Уманов се получило Умнов. Той дори не забелязал. Затова пък забелязала учителката, която веднага започнала да го подиграва пред целия клас. Какво си въобразяваш, да не си някой професор или академик… И някой подвикнал от чина си: „Не, не, той е Доцента, като Евгений Леонов от филма!“. Всички се разкикотили и така прякорът му се лепнал още от училище. После го подхванали уличните приятелчета, после стигнал и до затвора.

— А ще ми дадеш ли някакви негови контакти? — помоли Роман.

— Ще ти дам, ако ми кажеш защо ти трябват — напрегна се оперативният работник.

— Искам да проверя алибито му за една-две дати, но така, че той да не знае.

Дзюба си записа няколко имена и адреси и тръгна да търси приятелите на Марат Уманов. По-точно, един-единствен приятел, когото колегата му препоръча като вменяем. Всички останали имена си запази като резерва.

Валентин Агуреев, по прякор Краставицата, се оказа весел, безгрижен юначага, който така и не бе разбрал напълно, че се движи по тънкия ръб между свободата и несвободата. Впрочем фактът, че го бяха препоръчали като „вменяем“, можеше да говори и че го прикрива полицията. Естествено, не заради красивите му очи. Затова не се страхува много-много.

— На двайсет и първи ноември ли? — сбърчи чело Краставицата. — Какъв ден е било?

— Сряда, преди две седмици и половина.

— Сега ще погледна — извади той мобилния си телефон и започна да натиска бутона. — Щото аз съм човек пестелив, не обичам да дърдоря по телефона, есемесите излизат по-евтино. Ей го, сега ще видим кой какво ми е писал през въпросния ден, та може и да си спомня.

Той дълго търси интересуващите го есемеси: явно бяха толкова много, че се оказа трудничко да намери получените или изпратени преди две седмици и половина.

— Не — отрицателно завъртя глава Краставицата, — този ден никой не е виждал Марат чак до вечерта, а вечерта е бил много къркан.

— Така ли? А защо се е напил толкова?

— Знам ли го, не ни е докладвал. Но това е било вечерта, определено. А през деня са го търсили, питали са мен дали не съм го виждал, но аз не съм. Явно и тези, които са го търсили, не са го виждали — ехидно добави той.

— Добре. А два дни преди това, на деветнайсети?

Краставицата отново потъна в изучаване на телефона си, после глупаво се закиска.

— Това го помня, трябваше да се съберем да обсъдим една далаверка и Марат трябваше да дойде, всички дойдоха, а него го няма и толкоз. Започнахме да го търсим по телефона — не вдига. А после започна да праща есемеси, че нали, зает съм, не знам кога ще се освободя.

— Е, и какво смешно има в това? — строго попита Дзюба.

— Ами смешното е, че е бил при своята женска, то е ясно. И не е знаел кога… е, разбираш. Таковата.

— Покажи ми есемесите — поиска Роман.

Краставицата му подаде телефона.

— На, гледай, не ми се свиди.

И така, излизаше, че на 19 ноември, понеделник, Марат Уманов е изпратил на авера си четири съобщения. А през същото време не е вдигал телефона.

И това е било в интервала между 17 и 19 часа.

Тоест по същото време, когато Евгения Панкрашина се е намирала в апартамента на приятелката си Татяна Дорожкина и си е бъбрила с домакинята и нейната дъщеря. И не просто си е бъбрила, а им е показвала огърлицата „Разсъмване над Егейско море“ и им е обяснявала от какви камъни е изработено то. Вярно, наричала я не огърлица, а колие, но това не е от съществено значение.