Александра Маринина - Последно разсъмване

Светлана Дорожкина работеше като рецепционистка в малко частно хотелче с десет стаи, давани и за денонощие, и за по няколко часа. С една дума, място крайно съмнително, както се стори на Антон, когато той след доста усилия намери двуетажната сграда, притаила се в дъното на един двор. Всъщност беше планирал да дойде тук с Дзюба, но Рома го гледаше с толкова нещастни очи, че се разбра: няма търпение да си изясни докрай въпроса с Фролов и участниците в ролевите игри. И Антон великодушно го пусна да си ходи.

Светлана седеше до полукръгла масичка, зиморничаво увита в топъл шал: тук, в малкото тясно фоайе място за рецепция се бе намерило само до входната врата, от която жестоко духаше. Щом видя Антон, тя тревожно се озърна, после, кой знае защо, погледна часовника си. Сташис разбра: вероятно тук скоро трябваше да дойде Уманов.

— Не искате ли да ми разкажете нещо? — дружелюбно подзе той.

Светлана направи учудена физиономия.

— Какво да ви разкажа? С мама вече всичко ви разказахме. А вие намерихте ли човека, който е убил леля Женя?

— А вие всичко ли направихте, за да ни помогнете да го намерим? — парира Антон. — Светлана, хайде да не си губим времето, а? И за вас, и за мен то е работно време. Разбирам, че криете връзката си с Уманов от майка си. Но защо скрихте от нас, че той е бил у вас, когато е дошла Евгения Василиевна? Не можехте да признаете в присъствието на майка си ли? Разбирам. Но ние ви оставихме телефонните си номера. Какво ви пречеше да ни се обадите, когато майка ви не чува, и да ни кажете истината? Защо премълчахте това?

Светлана мрачно се взираше в дневника за регистрация на гостите.

— Аз пък ще ви кажа защо. Защото знаете кой я е убил. Или подозирате.

— Не е вярно — тихо продума тя. — Какви си ги измисляте?

— Не е вярно ли? Ами хайде аз да ви кажа как е било всичко, искате ли?

Светлана вдигна към него очи, пълни със сълзи. Устните й трепереха.

— Не е нужно. Аз ще ви разкажа. Какво ще ми направят заради това?

— Нищо.

— Лесно ви е да го кажете. Марат ще ме убие.

— Е, ако е виновен, да — сви рамене Сташис. — Но ако няма нищо общо, няма да ви се сърди.

Светлана горчиво се разплака. Антон изчака няколко минути, после й подаде пакетчето хартиени кърпички, което намери на бюрото й.

— Хайде, Светлана, говорете, да не губим време. Защото очаквате Марат, нали? Ами ако дойде в този момент? Тогава ще съм принуден да го задържа веднага, пред очите ви. Ето защо колкото по-бързо ми разкажете всичко, толкова по-бързо ще си тръгна.

— Но вие ще го арестувате, нали? — прорида момичето.

— Разбира се, ако е виновен. Но ако това стане тук, той със сигурност ще знае, че тъкмо вие сте ми казали всичко. А ако го задържим на друго място, може изобщо да не се сети.

… В онзи ден, 19 ноември, Татяна Дорожкина нямало да си бъде вкъщи до късно вечерта — първо имала записан час за фризьор, за подстригване и боядисване, после щяла да ходи някъде по работа и накрая смятала да посети болна приятелка. Така че Светлана, като смятала, че майка й ще се прибере късно, довела вкъщи Марат. А майка й неочаквано се прибрала към 17 часа. В двете си ръце Татяна носела чанти с покупки и й било по-лесно да натисне копчето на домофона, отколкото да търси в чантата си връзката ключове, защото майката знаела, че Светлана си е вкъщи и ще й отвори. Именно този сигнал от домофона чула Светлана към 17 часа, докато била в плен на любовните наслади с Марат. Момичето разбрало, че майка му се прибира по-рано и че няма начин да успее да облече лежащия в леглото свой любовник и да го изведе от апартамента. Единственото, което успяла, било да грабне от антрето якето и обущата на Уманов и да ги прибере в стаята си.

Светлана посрещнала майка си в антрето.

— Мамо, ти какво така? Нали щеше да ходиш някъде по работа? Случило ли се е нещо?

— Леля ти Женя иска да дойде — обяснила Татяна, докато се събличала. — Как ме намираш подстригана? Нали е добре? И боята този път е сполучлива, цветът е какъвто ми харесва.

Тя повъртяла глава пред огледалото.

— Да не се е случило нещо на леля Женя? — продължила да разпитва Светлана. — Защо така внезапно идва? Нали ти искаше да ходиш и в болницата…

— Дъще, леля ти Женя е моята любима приятелка, нали знаеш. Затъжила се е, иска да се видим, много ме помоли да я приема. Казва, че в близко време няма да има възможност да дойде. Ама ти какво се притесни? Да не би леля ти Женя да ти попречи нещо?

— Не — припряно заговорила Светлана, мечтаейки майка й по-скоро да се махне от антрето, да отиде поне в кухнята: Татяна стояла точно до стаята на момичето. — Разбира се, и аз се радвам, че леля Женя ще дойде, и аз я обичам, тя е чудесна. А кога ще дойде?