Долорес Редондо - Дар за бурята

Зейналата дупка беше покрита със син найлон, който Ириарте повдигна в единия край, за да осветят вътрешността с фенерите си. По двата големи, тъмни и доста стари ковчега на възрастни хора личаха следите от падналата върху тях част от плочата. Малък, метален и съвсем обикновен на вид съд, най-вероятно урна, се бе килнал на една страна полуотворен. Малко по-надясно се виждаха, силно повредени, двете малки бели ковчежета; огромна отломка, сигурно същата, която бе ударила първо големия ковчег, беше разбила странично едното и от дупката се подаваше това, което те разпознаха без никакво съмнение като бебешка ръчица. Второто ковчеже се бе преобърнало и съдържанието му се бе изсипало встрани. Бяха облекли детето в бяло за неговото погребение, при все че това едва си личеше под слоя мъх, покрил невръстното създание, чието лице бе напълно почерняло.

Младши инспектор Ечайде извади фотоапарата изпод връхната си дреха и поиска с поглед разрешение от Амая. Тя му кимна, опитвайки се да изключи звука на телефона, който звънна съвсем не навреме, подаде фенера на Ириарте, за да свети навътре в ямата, и погледна екрана. Беше Маркина.

— Господин съдия… — започна, — цял ден се опитвам…

— Утре сутрин точно в девет в кабинета ми — пресече той обясненията ѝ.

Трябваше да погледне дисплея, за да се увери, че е затворил.

Не можа да заспи, не се и опита дори. Когато се прибра вкъщи, беше така покрусена и разстроена, че дори не си помисли да ляга. През оставащите до сутринта часове се постара да изложи писмено оправданието си пред съдията, като се мъчеше да потисне желанието да позвъни на Дюпри, разсъждавайки, че ако помежду им съществуваше — както си бе мислила толкова пъти — някакъв вид мистична връзка, нещо подобно на телепатия, чрез която нейният приятел се досещаше кога тя има нужда от помощта му, това със сигурност беше най-подходящ момент… Само че обаждане не последва и утрото дойде, заредено с тревоги.

Тъмните кръгове под очите и посивялата ѝ кожа издаваха умората. Увереността, която винаги бе издигала като знаме, се бе стопила напълно, преди да влезе в кабинета на Маркина.

Инма Еранс я посрещна с усмивка.

— Добро утро, госпожо инспектор, радвам се отново да ви видя тук — каза тя с лъстивия си глас. — Съдията ви очаква.

В кабинета на Маркина имаше още двама мъже и една жена, които разговаряха със съдията на испански, но с подчертано френско произношение. Маркина ги представи един на друг.

— Инспектор Саласар, Марсел Тремон, бивш съпруг на Йоланда Беруета, с когото мисля, че вече се познавате, и неговите родители, Лиза и Жан Тремон.

Мислено му благодари, че я представя като инспекторката, водеща случая.

— Мосю Тремон и неговите родители са дошли тук доброволно, за да ви опишат някои аспекти от поведението на Йоланда Беруета, които смятат, че е редно да знаете — обясни съдията, когато всички седнаха. — Заповядайте, мосю Тремон.

— Тя винаги е била нестабилна. Като по-млада това не си личеше толкова, защото беше едно глезено и капризно момиче, свикнало да задоволяват всичките му прищевки. Купоните, алкохолът и наркотиците не бяха спомогнали за подобряване на поведението ѝ, което нейните родители неизменно оправдаваха с буен нрав. Когато се оженихме, Йоланда не искаше и да чуе за деца, но за мен беше много важно да създадем семейство и накрая успях да я убедя. Едва износи близнаците, не спря да пие и да пуши, вземаше дори транквиланти, освен това беше обсебена от мисълта, че ще напълнее, и през цялата бременност пиеше хапчета за отслабване… В крайна сметка децата се родиха преждевременно, недоносени, с недоразвити бели дробове и тогава като че ли стана чудо. Тя изцяло се промени, изглеждаше истински разкаяна, по цял ден плачеше и се вайкаше колко е била глупава. Посвети им се изцяло и когато навършиха два месеца, най-сетне можахме да си ги приберем вкъщи. От този ден до смъртта им се наложи на два пъти да ги караме в болницата заради респираторни проблеми, докато онази нощ… — Той преглътна с мъка, преди да продължи под внимателния и загрижен поглед на родителите си, които изглеждаха доста измъчени. — Понеже бдеше над тях неотстъпно и почти не спеше, тя забеляза, че с тях става нещо странно, и веднага ги откарахме, не изчакахме дори линейката, закарахме ги с нашата кола, но те така и не дойдоха в съзнание… починаха с шестнайсет минути разлика, точно както при раждането. Оттогава всичко тръгна надолу, тя рухна, обезумя, не чуваше никакви доводи, не спеше, не се хранеше, неведнъж излизаше от къщи през нощта и я намирах легнала върху гроба на децата.