Долорес Редондо - Дар за бурята

— На мен никога не се е обаждала.

— Точно това имам предвид. Флора е от хората, които вътрешно се боят да изглеждат човечни. Аз ѝ разказвам за Ибай, за това, колко бързо расте, и тя като че ли искрено се радва.

Амая се замисли и отново си спомни колко се изненада, като видя прекрасната снимка на Ибай още на влизане в луксозния апартамент в Сарауц. Извади бебето от водата и го подаде на лелята, която нежно го уви в огромна хавлия и го сложи на леглото да го доизсуши.

— Флора си е такава, но тя обича детето, повярвай ми, и това не ме учудва: това наше мъниче е много специално.

Амая сипа в шепите си малко бадемово олио и се зае да масажира ходилата и крачетата на малкия, който се отпусна спокойно в ръцете ѝ, вперил в нея красивите си сини очи.

— Забелязала ли си, че Ибай няма нито една луничка? — каза лелята с усмивка.

Амая го отви, за да го види целия, и огледа всеки сантиметър от кожата му. Нито едно петънце, нито едно зачервяване. Обърна го, за да прегледа гърба и естествените гънки — нищо не нарушаваше съвършената бебешка кожа. С мекотата и златистия си цвят тя съществено се различаваше от мраморната на вид кожа на Ан Арбису, просната върху масата на съдебния лекар — този образ изникна отчетливо в съзнанието ѝ заедно с народното поверие, че вещиците нямат нито една луничка по цялото си тяло. После загърна отново бебето, за да не изстине, докато му облече пижамката.

— Лельо — промълви замислено. — Искам да поговоря с теб за нещо.

— Слушам те — отвърна Енграси.

— Не сега — отговори Амая, усмихвайки се на готовността на леля си да откликне винаги когато имаше нужда от нея. — Ще ми се да отделим малко време и да поговорим за древната религия, за това, което видях в гората, за това, което и ти видя.

Енграси се замисли.

— Надявам се, че ще успеем да убедим мъжа ти да ни остави да си побъбрим по женски — каза тя въодушевено. — Радвам се, че искаш да говориш за това. Понякога се притеснявам, че имаш прекалено рационален ум…

Амая я погледна и изкриви очи при тази забележка; после засмяно довърши обличането на Ибай и го вдигна на ръце.

— Нали ме разбираш? Ако държиш съзнанието си отворено, като в детските години, по-лесно ще разбираш живота и по-добре ще преодоляваш дори най-трудните моменти от работата си.

— Да, сещам се за какво говориш. Понякога мисля, че всички тези неща не се отнасят за мен, само че тях явно никак не ги е грижа за това. Непрекъснато ме застигат, като че ли никога няма да се отърва от всичко това.

Енграси я погледна тъжно; не ѝ се искаше да приключва разговора по този начин.

— Когато останем насаме, лельо… — каза Амая и посочи Ибай.

Енграси кимна с разбиране.

Нито чувам, нито виждам нещо — призна си тя, вперила поглед в екрана на телевизора — съзнанието ѝ непрекъснато се връщаше към събитията от деня, към разговорите, към сведенията… Мисли, които бе съумяла да държи настрана през целия ден с твърдото намерение да се посвети на семейството си. Но сега, полегнала срещу мъжа си на дивана, преструвайки се, че гледа филма, за който той бе настоял, механизмът сам се задействаше. Ангренажните колела се въртяха лудешки, смесвайки данни и факти в жестоко изтезание от неразбираеми думи, които започваха да ѝ докарват главоболие. Помисли, че трябва да стане и да вземе един аспирин, но не ѝ се щеше да се отказва от приятното усещане да седи до Джеймс по този хармоничен и безгрижен начин, запазен за хората, които наистина си имат доверие, и който през последните дни ѝ се струваше толкова далечен.

Телефонът зазвъня пронизително в джоба на обемистата вълнена жилетка, с която ходеше вкъщи. Погледна часовника и с неохота се измъкна от прегръдката на Джеймс. Беше почти един часът след полунощ. Обаждаше се Ириарте.

— Госпожо инспектор, току-що ми се обадиха от Еноа. Йоланда Беруета е тежко ранена. Очевидно се е опитала да отвори гроба на синовете си с някакъв вид експлозив. Загубила е няколко пръста на ръката си и едното око. Закарали са я в болницата в много тежко състояние. В момента там са специалистите по обезвреждане на експлозиви от жандармерията.

— Обадете се на младши инспектор Ечайде и минете да ме вземете от нас след четиресет минути.

Ириарте въздъхна.

— Госпожо инспектор, шефът на жандармерията ми се обади да ме информира от любезност, но се боя, че едва ли ще ви посрещнат особено добре след случилото се сутринта.

— Имам го предвид — отговори рязко Амая. — Знаете ли в коя болница са закарали Йоланда?