Долорес Редондо - Дар за бурята

Почувства обаче меката и топла длан, която кацна на главата ѝ с най-древния жест за утеха и благословия. Не помръдна, дори не спря да плаче, сълзите, макар и без причина вече, щяха да бликат още известно време от очите ѝ, превръщайки се в сълзи на благодарност. Удължи усещането със съзнанието, че ако се обърне, няма да зърне никого, че топлата ръка, която докосваше главата ѝ и я утешаваше, не е там. Не разбра колко време трая това, няколко секунди или повече. Изчака търпеливо, преди да вдигне глава, после нахлупи качулката, навлезе отново в трънака и се обърна само веднъж, за да установи, че върху каменната маса няма нито едно камъче. Мощна гръмотевица разтърси планината.

Не се върна в управлението. Знаеше, че никой няма да я упрекне, чувстваше се психически изчерпана и физически болна. Искаше само да се прибере вкъщи.

Паркира срещу арката, откъдето започваше павираната пътека към дома на Енграси, и едва тогава си даде сметка, че е още с калните гумени ботуши. Седна на една от каменните пейки пред входа, за да ги събуе, и когато отново се изправи, усети, че силите напълно са я напуснали. Забеляза на какво са заприличали дрехите ѝ и посегна към косата си, смачкана и залепнала за черепа от дъжда. Не за пръв път се изправяше пред унижението и обидата. Още деветгодишна бе усвоила почти до съвършенство житейските поуки, които се оказват напълно безполезни, защото не те подготвят, нито те правят по-силен; те са, чисто и просто, безмилостен свредел, забит дълбоко в скалата, която си ти самият. Проводник на слабост, който успешно прикриваш с години, болка, която разпознаваш още щом се появи и ти върне непокътнато желанието да побегнеш, да потънеш в пещерата, приютила човешкото сърце, да се откажеш от предимството на светлината, защото тя всъщност само осветява твоите неволи. Помисли си за Янес, за съпругата, чиято кръв бе проникнала дълбоко в дивана, за затворените капаци, за да не вижда, за да не го виждат, за да скрие срама.

Свали мокрото и кално яке и го хвърли върху ботушите, преди да влезе вкъщи, влачейки натежалите като алабастрови колони крака, и тутакси усети как я обгръща благодатната атмосфера в дома на леля ѝ. Побледняла от водата и планинския студ, тя се появи на вратата на дневната, където семейството ѝ се готвеше да обядва. Не беше в състояние да хапне нищо. Прегърна леля си и тя я погледна загрижено.

— Само съм уморена и мокра, ако ще казваш нещо — побърза тя да предвари думите ѝ. — Ще си взема душ, ще поспя малко и като стана, ще бъда като нова.

Целуна набързо Джеймс, който долови, че нещо става, и се втренчи в нея мълчаливо. Тя обаче насочи цялото си внимание към Ибай, който си играеше в нещо като кошарка, заемаща голяма част от дневната, поради което малката масичка за кафе беше избутана от обичайното си място до дивана, почти до стената.

— За бога, Джеймс, ти си надминал себе си! — възкликна тя, възторгната пред изобилието от цветове, форми и материи в огромната играчка, която можеше да побере четири деца и очевидно много допадаше на Ибай.

— Не бях аз. Защо винаги ме смяташ способен на подобни безумия?

— На кого другиго би му хрумнало?

— На сестра ти Флора — засмя се Джеймс.

— На Флора?

Амая помисли и всъщност не остана особено учудена. Беше забелязала как сестра ѝ гледа детето, как го люлее на ръце при всяка възможност, спомни си също прекрасната снимка на Ибай, поставена на челно място във внушителната гостна на апартамента ѝ в Сарауц.

Остави горещата вода да отнесе в канала студа и част от болката в мускулите, съжалявайки, че не може да повлече заедно с тях в река Бастан също и мъката, и срама, които, налагаше се да го признае, я бяха отслабили в невъобразима степен. Беше се провалила, беше сбъркала, бе допуснала огромна грешка, а в света на Амая Саласар грешките се заплащаха скъпо. Загърна се в хавлията и се наведе да почисти запотеното огледало, за да види лицето си. Легна в топлата и чиста постеля, която ухаеше на мъжа, когото смяташе, че обича, и на сина, когото обичаше, и заспа.

Познаваше този сън. Понякога различаваше ониричните пейзажи като наистина съществуващи, посещавани някога места, а на това място вече бе идвала. Убеждението, че сънува, успокоението, че това е само проекция на съзнанието, ѝ позволяваше да се движи в пространствата от сънищата си и да събира сведения и подробности, които нямаше как да долови от раз. Река Бастан течеше тихо между дългите ивици суха пръст по двата бряга, покрити с обли камъчета, преди да навлезе в мрачните горски дълбини. Не чуваше нищо, нито птиците, нито ромона на водата. Тогава видя детето, момиченцето, за което винаги си бе мислила, че е тя самата на шест или седем години, а сега знаеше, че е била сестра ѝ, несъмнено образ от собственото ѝ съзнание, защото това момиченце не бе имало късметът да доживее до тази възраст. Беше облечено в бяла нощница, поръбена с избраната от амачи Хуанита за него дантелена шевица с розова панделка, и газеше с боси крачета във водата, която нежно галеше глезените му и мокреше дантелата, но детето като че ли не усещаше студа. Амая се зарадва, че го вижда, и искреното ѝ детско чувство бликна от сърцето ѝ и разцъфна на устните ѝ. Момиченцето обаче не отвърна на усмивката ѝ, защото беше тъжно, защото беше мъртво. Но не се беше примирило; погледна я в очите, вдигна ръка и посочи реката. „Мъртвите правят каквото могат“, помисли си Амая, проследила с очи посоката. По стръмните речни брегове бяха избуяли десетки високи колкото момиченцето бели цветя. Амая видя как те разтварят венчета, а вятърът довя до нея силния им аромат на бисквити и масло, който я накара да се разтопи от нежност, защото разпозна миризмата на Ибай, уханието на нейното речно момченце. Върна се към очите на сестра си, заредена с въпросителни, но нея вече я нямаше, на нейно място се бяха появили дванайсетина красиви девойки, загърнати с агнешки кожи, които едва покриваха гърдите и бедрата им, и решеха дългите си почти до водата коси, стъпили в реката.