Долорес Редондо - Дар за бурята

Адвокатът го изпепели с отровен поглед, преди да се съсредоточи върху документа. После се обърна към мъжа и жената, чакащи под чадъра, и им прошепна нещо, което предизвика гневните им възражения.

— Имат двайсет секунди, за да напуснат гробището — обърна се полицейският шеф към униформените полицаи, — ако откажат, ги арестувайте и ги закарайте в управлението.

Адвокатът придружи клиентите си до изхода на гробището, но от високото Амая ги видя да застават по-надолу на улицата, спазвайки стриктно дистанцията от двеста метра.

Дъждът се усилваше и образуваше дълбоки локви между гробовете. След като се върнаха с крана, на работниците им трябваше още четвърт час, за да го закрепят върху неравния терен. С нещо като водач за кабели плъзнаха каишите под плочата и бавно започнаха да я повдигат.

— Спрете! — извика началникът на жандармерията, тичайки към тях със залепен за ухото телефон.

— Какво става? — попита разтревожено Амая.

— Върнете я на мястото ѝ, съдийката отмени заповедта.

Амая зяпна, не вярвайки на ушите си.

— Елате с мен — обърна се към нея началникът. — Тя иска да говори с вас.

Отново съскането на прозореца, с който нейна чест се изолираше от света.

— Инспектор Саласар, обяснете ми защо току-що ми се обади един испански колега, който ме уведоми, че той води случая и че изрично е отказал да издаде разрешение за отваряне на детски гробове. За каква се мислите? Направихте ме за смях пред колегата, на когото трябваше да се извиня, защото вие не знаете докъде се простират правомощията ви.

Водата се стичаше от двете страни по шапката на Амая и както се беше навела, няколко едри капки паднаха от краищата ѝ вътре в колата и намокриха тапицерията, докато съдийката я гледаше с видимо възмущение.

— Да, ваша чест, въпросният съдия отказа заповедта, но за друг случай, който по принцип няма нищо общо с този. Вече ви обясних.

Съдийката я прекъсна:

— Той друго ми каза. Прескочили сте го и ме поставяте в много трудно положение. Много съм ядосана, инспекторе. Да знаете, че ще уведомя за това вашите началници и дано никога не ви се налага да опирате отново до моята помощ, защото отсега ви казвам, че няма да я получите — отсече тя и натисна бутона; стъклото се вдигна и Лорен дьо Гувенен потъна в ментовата атмосфера, докато колата потегляше.

Амая усещаше погледите на полицаите, забодени в гърба ѝ, и лицето ѝ пламтеше от унижение и гняв. Стисна устни, извади телефона, който веднага се покри с дъждовни капки, и набра номера на Маркина. Сигналът прозвуча веднъж, втори, трети път, преди връзката да прекъсне. Маркина ѝ беше затворил, беше я отхвърлил не само за случая.

Йонан шофираше, но този път Амая отстъпи предната седалка на Ириарте, за да се дистанцира по този начин от мълчаливите си спътници. Седнала отзад, тя не спираше да прехвърля в главата си фактите, опитвайки се да се отърси от чувството за дълбок срам, което стягаше гърдите ѝ и пораждаше у нея желанието да крещи яростно срещу целия свят. Отегчението на гробарите, сълзите на Йоланда, която настояваше за обяснения, мълчаливият укор на свещеника, печалната физиономия на началника на жандармерията, който бе промълвил едно сухо и двусмислено „съжалявам“, преди да се оттегли, злорадата усмивка на адвокат Лехарета, когато минаха покрай него на път за колата…

Дори не влезе в управлението. Смени Йонан на волана още щом пристигнаха и напусна паркинга, без да продума. Подкара бавно, спазвайки ограниченията, загледана в почти хипнотичното движение на чистачките, които, пуснати на най-бавен ход, отстраняваха капките дъжд от предното стъкло. Свирепият гняв, който клокочеше в гърдите ѝ като изригващ вулкан, изсмукваше цялата ѝ телесна енергия и ѝ придаваше унилия вид, който от малка се бе научила да приема.

Излезе от Елисондо през упоритите слоеве мъгла, които преграждаха шосетата като двери към друго измерение, създавайки усещането за навлизане в непознати селения. Потърси второстепенния път покрай реката и зърна стадата с овце, скупчени неподвижно под дъжда; водата се стичаше по дългата им козина, която сега, в края на зимата, почти опираше в тревата и това пораждаше впечатлението, че гледа някакви странни същества, изникнали от земята.

Щом забеляза моста, отби колата встрани, извади от багажника гумените ботуши, погледна джиесема си, който сто метра по-нататък щеше да загуби покритие, и провери дали глокът си е на мястото.