Долорес Редондо - Дар за бурята

Маркина се изправи и им подаде ръка, с което даде знак, че срещата е приключила. Изпрати ги до вратата и я затвори, като се облегна на нея, после се обърна да я погледне.

— Господин съдия… — започна Амая, без да е съвсем наясно какво да каже, освен да повтори мотивите си и да се опита да го убеди, че е имала основание за всичко.

Беше сгрешила, нямаше смисъл да увърта.

— Замълчете, госпожо инспектор, замълчете и ме чуйте поне веднъж. — Маркина направи пауза, която като че ли продължи безкрайно, и Амая забеляза, че дори насаме се обръща към нея на „вие“. Невидими на пръв поглед бариери. — Откакто съм на този пост, проявявам уважение към вашия труд, към нетрадиционните ви методи, поведение и начин на действие по същата причина, поради която ги търпят комисарят, директорът на затвора, съдебният лекар и колегите ви — заради резултатите. Вие разрешавате успешно странни, необичайни случаи. И го правите по свой начин, начин, който не зачита особено нормите и процедурите, начин, който смущава всички ни, но ние го уважаваме, защото сме наясно, че сте блестяща. Този път обаче прекалихте, инспектор Саласар. — Тя наведе унило глава. — Аз ви подкрепях, а вие ме прескочихте и ме накарахте да се почувствам като глупак пред френската си колежка. Тъкмо съм ви разрешил да претърсите картотеката на Идалго и следващото, което научавам, е, че се намирате във Франция и отваряте гроб.

— Господин съдия, това е друга юрисдикция, друга страна…

— Много добре знам, но защо не ме уведомихте?

— Вие достатъчно ясно ми заявихте позицията си към ексхумациите, знаех, че няма да ми разрешите.

— А предвид резултата, още ли смятате, че сте постъпили правилно? — Тя прехапа устни и се отказа да отговаря. — Не, нали? — настоя той. Амая кимна. — Давате ли си сметка за болката, която сте причинили с безотговорната си постъпка на това семейство, като сте го накарали отново да преживее ужаса от загубата на децата си? А какво да кажем за онази нещастница? Та тя, за бога, е загубила четири пръста от ръката си и едното си око. Говорихме за това, как се отразяват болката и мъката на майките, загубили децата си, обясних ви го най-подробно — понижи глас той, — разказах ви собствените си преживявания — добави, докато сядаше на стола до нея, принуждавайки я да го гледа в очите. — Разказах ти за семейството ми, Амая. — Беше убедена, че отново ѝ е заговорил на „ти“, за да подсили упрека си. — Разказах ти живота си, а ти, вместо да ме чуеш, вместо да разбереш, че личният ми опит ми дава известни познания по темата, си помислила, че това ме прави неспособен да вземам решения, помислила си, че това ме прави по-слаб…

— Сбърках с решението си да се обърна към френски съдия, без да се допитам до вас, но не защото смятах, че личният ви опит ви прави по-слаб по някакъв начин, а защото си помислих, че ще отворя нова линия в разследването, която ще ми позволи да ви предоставя нещо по-солидно, както сам поискахте. Прибързах и допуснах грешка, признавам, но ставаше дума за две деца, починали едновременно, на които не е била направена аутопсия, съпругът се оказа свързан с Берасатеги, с неговите адвокати и с онзи чифлик, а жената повтаряше една история, която се припокриваше дума по дума с известните ми до момента.

— Амая, тази жена е луда — викна неочаквано Маркина. — Опитах се да ти кажа за какво иде реч, опитах се да ти обясня, че такива като нея виждат онова, което искат да видят, и са способни на всичко, за да докажат историята си.

Тя го гледа мълчаливо няколко секунди, преди да проговори.

— Отново ли съм Амая? — попита примирително.

— Не знам, не знам, не спирам да се питам защо не дойде при мен, дявол да го вземе, давам ти всичко, от което се нуждаеш, всичко, което поискаш… Как мина претърсването на архива на Идалго?

— Пълно фиаско. Когато пристигнахме, тя беше направила клада от картотеката. Според мен някой я е предупредил. В часа на обиска беше останала само пепел, каза, че почиствала и почнала с картотеката, точно с картотеката.

— И подозираш, че е някой от управлението?

Тя помисли, преди да отговори.

— Да.

— Тогава обмисли теориите си отново, инспекторе, ако я караш така и с другите, ще прецакаш някого незаслужено — каза той, изправи се и ѝ отвори вратата.

Йонан я чакаше, седнал на един стол срещу бюрото на Инма Еранс. По лицата им ставаше ясно, че са чули поне част от разговора зад вратата, а естествено, и последната забележка на Маркина, докато тя излизаше.