Долорес Редондо - Дар за бурята

Ечайде стана и мина напред да ѝ отвори вратата, кимвайки същевременно за сбогом на секретарката, която не бе престанала да се усмихва и не отделяше очи от инспекторката, откакто бе излязла от кабинета на нейния началник. На враждебния поглед на Амая отвърна с презрителна гримаса, за която в друг момент инспекторката щеше да ѝ натрие носа, но сега се направи, че не я е забелязала, и напусна кабинета.

Йонан подкара мълчаливо, като я поглеждаше от време на време и едва се сдържаше, чакайки с нетърпение повод, за да излее всичко, което бушуваше в душата му. Но Амая не поддаваше, беше се излегнала леко на седалката, скрита зад слънчевите си очила, мълчеше замислено и изражението ѝ никак не му харесваше. Неведнъж я бе виждал повече или по-малко уплашена, повече или по-малко объркана, но винаги оставаше с впечатлението, че е устремена към някаква тайна цел, към невидима за околните светлина, която я водеше по криволиците на разследването, а сега изглеждаше изгубена. Или празна, което беше още по-лошо.

— Инспектор Ириарте ми каза, че е дошла поканата за участието ви в курсовете в Куонтико.

— Да — отговори тя уморено.

— Ще отидете ли?

— Те са след петнайсет дни, смятам да използвам пътуването, за да се видя с близките на Джеймс, и ще остана малко повече.

Той поклати глава, изразявайки съмнението си; дори да го бе видяла, не каза нищо.

— Къде да ви закарам, в управлението или вкъщи? — попита Йонан за пореден път, когато вече влизаха в Елисондо.

Амая въздъхна.

— Остави ме пред църквата, ако побързам, ще стигна — каза тя, поглеждайки часовника си. — Днес е заупокойната служба за Росарио.

Ечайде спря колата на площада пред сладкарницата, до пътеката зебра, от която се виждаше главният вход на храма „Свети Яков“. Амая се готвеше да слезе, когато той попита.

— Вие сериозно ли?

— Сериозно какво?

— Сериозно ли ще отстъпите и за това?

— За какво говориш, Йонан?

— Говоря за това, че не знам защо отивате на погребение на човек, за когото знаете, че не е мъртъв.

Тя се обърна към него и въздъхна шумно.

— Знам ли? Вече нищо не знам, Йонан, най-вероятно греша, както и за другото.

— О, я стига! Не мога да ви позная, едно е да сгрешиш и да направиш гаф и съвсем друго да се предадеш, нима ще зарежете разследването?

— Какво искаш да направя? Фактите са унищожителни, това не беше гаф, Йонан, а грешка, която едва не коства живота на тази жена и ще ѝ остави тежки последствия завинаги.

— Тази жена е луда и вероятно, рано или късно, щеше да направи същото. Съдията не е прав да ви държи отговорна, вие направихте всички логични при разследване крачки: децата не са били подложени на аутопсия, бащата е свързан с адвокатите, а следователно и с Берасатеги, а оттам и с Еспарса, всеки би постъпил като вас. Имахте пълно основание и френската съдийка видя достатъчно причини, за да издаде заповедта, нищо че сега се опитва да си измие ръцете. Освен това нямаше да прибегнете до нея, ако той ви беше подкрепил.

— Не, Йонан, Маркина е прав, не биваше да го прескачам.

Той отрече с глава.

— Грешите.

Тя спря като закована и в продължение на няколко секунди го гледаше изумено.

— Какво каза?

Йонан преглътна и прекара нервно ръка през брадичката си с видимо недоволство. Трудно му беше да го изрече, но я погледна право в очите и добави:

— Казвам, че не сте обективна, личната ви ангажираност ви пречи да разсъждавате трезво.

Този упрек от неговата уста събуди в нея някаква смесица от изненада и гняв, но любопитството веднага надделя. Тя се втренчи в Йонан, опитвайки се да прецени какво точно знае и какво предчувства, със съзнанието, че до голяма степен е улучил.

— Съжалявам, шефке, от вас съм научил, че инстинктът е особено важен за следователя, той е другият език, информацията, която обработваме по различен начин. Едно разследване е това: да допуснеш грешка, да продължиш напред през тунела, отчитайки находките, да сгрешиш отново, да отвориш нова линия… Само че днес вие отричате всичко, на което сте ме учили, всичко, в което вярвате.

Амая го погледна уморено.

— Днес не мога да мисля — отвърна тя и изви очи към улица „Сантяго“, — не искам да допусна грешка.

— И е по-добре да се оставите на течението — добави саркастично Йонан.

Тя постави ръка върху дръжката на вратата.

— Аз не вярвам, че майка ви е мъртва. Палтото в реката беше примамка, заключенията и на Гражданската гвардия, и на съдия Маркина бяха прибързани.