Долорес Редондо - Дар за бурята

— Пациентът Валентин Еспарса бе приет в болницата днес, в дванайсет и четиресет и пет минути, с дванайсет дълбоки прободни рани в областта на корема, причинени от тъп и издължен предмет. Някои от срезовете бяха засегнали жизненоважни органи и поне два основни кръвоносни съда. Беше вкаран по спешност в операционната, опитахме се да спрем кръвоизлива, но получените наранявания осуетиха усилията ни. Валентин Еспарса почина в тринайсет часа и десет минути.

Докторът сгъна листа, от който бе прочел част от данните, измърмори някакво извинение и напусна кабинета, последван от целия медицински екип.

— Искам да говоря с вас — обърна се Амая към директора на затвора, без да обръща внимание на пребледнялото му лице и загрижения вид.

— Може би по-късно — предложи той. — Трябва да уведомя семейството, съдията…

— Още сега — отсече тя, докато отваряше вратата и се обръщаше към другите. — Господа, бъдете така любезни да ни извините за момент…

Когато останаха сами, директорът се отпусна на един стол, видимо покрусен. Тя се приближи и застана пред него.

— Можете ли да ми обясните какво, по дяволите, става във вашия затвор? Обяснете ми как е възможно за един месец пред очите ви да умрат трима охранявани от вас затворници, свързани с разследваните от мен случаи, двама от тях само през последната седмица? — Директорът не отговори, вдигна ръце и закри лицето си. — Доктор Берасатеги беше изключително умен и макар че Гаридо беше абсолютен дивак, мога да разбера, че е трудно да се попречи на човек, който е решил твърдо да се самоубие. Необяснимо е обаче, и това би ви го казал дори най-неопитният управник на наказателен център, как сте могли да поставите човек, обвинен в убийството на собственото си дете, при углавните престъпници… Та вие сте го осъдили на смърт! И няма да спра, докато не установим отговорностите.

Директорът като че ли реагира: отдели решително ръце от лицето си и ги скръсти умолително пред нея.

— Не беше при углавните, разбира се, аз не съм глупак. От влизането му в нашия затвор са спазени всички правила за безопасност, беше в отделна килия, под денонощно наблюдение, при активирани предпазни мерки срещу евентуално самоубийство, съкилийникът му беше тих и кротък човек, на когото можеше да се разчита. Излежаваше присъда за измама и предстоеше да излезе само след месец.

— Тогава как си обяснявате случилото се? Кой е имал достъп до него? Кой го е убил?

— Нямам обяснение, честна дума… Той го е убил, затворникът, на когото смятахме, че може да се разчита, неговият съкилийник, наръгал го е с подострената дръжка на четката за зъби.

Амая седна на отсрещния стол, втренчена безмълвно в директора, който изглеждаше искрено отчаян, и разсъждаваше възможно ли е всичко да отиде по дяволите при вече повече от очевидната „случайност“, че всеки, свързан с нейния „случай“— защото още едва ли можеше да се говори за нормално разследване — умираше по един или друг начин. След няколко минути стана и излезе от кабинета, за да не гледа хленчещия директор.

В Памплона беше студено, след краткия сутрешен дъжд земята беше все още мокра на места, но небето се бе поизяснило, недотам, че да позволи на слънцето да се покаже, но поне за да пропусне тази ярка светлина, която дразнеше очите. Докато вървяха към колата и Амая обясняваше на Йонан как бе умрял Еспарса, дъхът ѝ образуваше кълба пара около лицето ѝ. Ако температурата продължеше да пада, а небето да се изяснява, през нощта водата в локвите щеше да замръзне. Телефонът на Йонан иззвъня, той прие повикването, а с другата си ръка ѝ направи знак да го изчака да свърши разговора си.

— Беше обаждането, което очаквахме от Паспортното. Двамата наистина са пътували до Англия по същото време…

На лицето на Амая се изписа раздразнение.

— …Но в нито един от паспортите не е записано, че пътуват с дете, а моят познат твърди, че е било невъзможно да изведат момиченцето от страната без съответната документация.

— Минало е толкова време, че винаги може да се измисли някаква административна грешка, и няма да успеем да го докажем.

— Има още нещо: било е пътуване в края на седмицата, останали са в Англия само четиресет и осем часа. Мисля, че е малко вероятно през това време дъщеря им да се е разболяла, да е постъпила в болница, да е умряла, да са ѝ направили аутопсия и след това да са я погребали.

— Ти какво мислиш, Йонан?

— Че са отишли до Англия без детето само за да имат алиби и убедително обяснение, ако някой ги попита за малката. Не мисля, че това дете някога е ходило в Лондон.