Долорес Редондо - Дар за бурята

Акушерката Фина Идалго излезе от парника, където я бе приела при първото ѝ посещение. Беше облечена в тесни дънки и широка риза в същия цвят и бе прибрала косата си назад с диадема, носеше градинарски ръкавици, а в едната си ръка стискаше малка ножица. Като ги видя, лицето ѝ се изопна.

— Кой ви е дал разрешение да влизате в имота ми?

— Окръжна полиция — каза Амая и ѝ показа значката си, макар да знаеше, че я е познала от пръв поглед. — Входната врата беше отворена, освен това позвънихме.

— Какво искате? — попита Фина, спирайки на известно разстояние.

— Да поговорим с вас, имаме няколко въпроса.

— Питайте каквото искате — отвърна тя предизвикателно.

— Разследваме смъртта на едно момиченце от долината отпреди трийсетина години. Известно ни е, че вие и вашият брат сте помагали при раждането, тъй като рожделното свидетелство е подписано от него, и много ще ни помогнете, ако проверите дали случайно не е подписал и смъртния му акт.

— Е, това не е точно въпрос, а по-скоро молба. Има ли още нещо?

— Да, всъщност исках да ви попитам за връзката ви с Валентин Еспарса… Освен това имам списък на семействата, загубили бебетата си малко след раждането им, и ми се ще да разбера дали вие сте акушерката, която се е грижела за тези хора след раждането — каза Амая и направи крачка назад към портата, с което, както бе предвидила, накара жената да я последва.

— За рожделното свидетелство ще ви трябва съдебна заповед — каза наежено Фина, следвайки я по пътеката към изхода, — а за всичко останало говорете с моите адвокати. С вас нямам намерение да разговарям.

Амая бе стигнала до тротоара на улицата.

— Вашите адвокати… нека позная, са Лехарета и Андия, нали?

Жената се усмихна, оголвайки венците си, и направи още една крачка напред.

— Да, но като им паднете в ръчичките, ще ви се отще да се правите на толкова умна, помнете ми думата.

— Сега — каза Амая на Ечайде и Ириарте, които защракаха бързо с апаратите.

Фина Идалго се развика:

— Нямате право да ме снимате, вие сте в частна собственост.

— Вече не сме — усмихна се Амая, сочейки краката на жената, която бе излязла от двора и стоеше на тротоара.

— Проклета мръсница, ще си платиш, ще си платиш и още как — развика се тя и заотстъпва към къщата.

Амая се засмя.

— Само още един въпрос. Тази кола ваша ли е? — попита тя и посочи паркирания до тротоара пред къщата автомобил. — Ечайде, ако обичаш, направи няколко снимки, пътят е общинска собственост.

Виковете на акушерката бяха прекъснати от трясъка, с който тя хлопна вратата отвътре.

Амая беше доволна. Докато описваше с колата острите завои към Орабидеа, си мислеше, че за пръв път от няколко дни работата ѝ даваше резултат. Бе решила отново да посети, и то пак сама, любезната съседка, която толкова много ѝ бе помогнала: ако ѝ се появеше с още двама полицаи, можеше да разруши установената помежду им близост. Докато се катереше по стръмните пътища, поглеждаше отегчено джиесема си, който от време на време губеше напълно покритие. Беше звъннал три пъти, но и в трите случая връзката се бе разпаднала още щом вдигнеше. Шофираше доста бързо и когато стигна до най-високата точка, потърси незалесено място и набра номера на Ечайде.

— Няма да повярвате, шефке, един затворник наръгал с нож Еспарса преди няколко часа. Закарали са го в болницата в много тежко състояние, не вярват да оживее.

Познатият коридор на „Спешна помощ“ ги посрещна с типичната си миризма на дезинфектант, със зелената линия на пода, сочеща маршрута, и необяснимото постоянно течение по коридорите. Дали защото посрещаха високопоставен полицейски служител, но този път за лекарския рапорт бяха отделили малък кабинет. Вътре бяха директорът на затвора, двама униформени надзиратели, двама млади лекари, вероятно стажанти, две медицински сестри и доктор Мартинес Лареа. Когато Йонан и Амая влязоха в кабинета, усещането за абсурдно струпване стана още по-осезаемо.

С доктор Мартинес Лареа бяха стари познайници. Той беше високомерен женомразец, убеден, че принадлежи към по-висш вид, кръстоска между лекар и мачо, и вероятно е прескочил някое и друго стъпало от еволюцията. Преди около година, докато работеше по случая „Басахаун“, Амая се бе спречкала сериозно с него. Още като влезе, го изпепели с поглед и изпита тайно задоволство, когато го видя да навежда леко глава; от този момент нататък докторът говореше, обръщайки се главно към нея, макар и без да я поглежда в очите за повече от две последователни секунди.