Долорес Редондо - Дар за бурята

— Точно преди да ни прекъснеш, Флора ни съобщаваше, че заупокойната служба за Росарио ще бъде вдругиден в енорийската църква „Свети Яков“. Не знам защо си се скарала със сестра си и не искам да знам, но се надявам, че помниш какво те помолих и че ще седнеш до мен в църквата.

Направи си кафе с мляко само с една ръка, отказвайки да остави Ибай дори за миг, докато си мислеше за Джеймс и за това, колко добре я познава. Независимо от клетвите, които успяваше да изтръгне от нея, той знаеше колко е упорита и че никога не се отказва от битка. Разбираше мотивите за молбите на мъжа си да се преструва поне по време на заупокойната служба, че приема Росарио за мъртва. Но от друга страна, ѝ се струваше непоносимо това, че той, както уж я обичаше, я караше да изневерява на себе си.

Видя го да влиза в кухнята с прекрасната си усмивка, по долнище на пижамата и тениска на „Денвър Бронкос“, която прилепваше към торса му така, че мускулите му изпъкваха и я подсещаше защо го обожава.

— Откраднала си ми халата — прошепна той, докато я целуваше и галеше главичката на Ибай.

— Веднага ти го връщам, вече почти съм закъсняла — отвърна тя, подавайки му детето и събличайки пред него дебелия халат, под който беше само по бельо.

— Леле, татее! — възкликна той, при което тя се разсмя, защото си спомни старата шега от началните години след пристигането му в Испания, когато като всички чужденци бе усвоил най-напред неприличните думи и си бе изградил личен репертоар от абсурдни изрази, които не разбираше, но му се струваха най-привлекателната част от езика.

Тъкмо затваряше вратата на спалнята, когато чу леля си да слиза по стълбите. Пъхна се под душа и зачака под струята гореща вода, докато чу, че Джеймс влиза в банята и се съблича бързешком. Усмихна се, защото беше хубаво някои неща да са толкова предвидими, толкова прекрасно предвидими.

Йонан я чакаше в кабинета ѝ. Още с влизането си разбра, че има новини. Беше се ухилил като дете и понеже едва сдържаше въодушевлението си, стоеше прав, люлееше се, прехвърляйки тежестта си от единия на другия крак и барабанеше ритмично с пръсти върху картонената папка.

— Добро утро, Йонан, откри ли нещо?

— Добро утро, шефке, не знам кое е по-интересно: това, което открих, или това, което не съм.

Амая седна, а той отвори папката и нареди пред нея няколко документа.

— Това е актът за раждане на Аинара Мартинес Байон, родена официално в Елисондо на 12 март 1979 година… Казвам официално, защото явно е родена вкъщи; в кавички е записано името на чифлика, „Арги Белц“, както и населеното място — Орабидеа. Подписан е от доктор Идалго. А сега идва ред на това, което не успях да открия: смъртния акт, но не съм го открил, понеже най-вероятно няма такъв и това може да се окаже тяхната грешка. Ако се бяха сетили да кажат, че са пътували до Индия, сигурно нямаше да успеем да направим много нещо, но в Англия преди трийсет години вече са били започнали компютризацията на архивите. В нито една болница не е регистрирана смъртта на Аинара, а през същата година — на нито едно друго момиченце от испански произход. И това не е всичко: ако детето е починало от мозъчен кръвоизлив, както те твърдят, е трябвало да му се направи аутопсия, но и от нея няма следа. На всичко отгоре, според моя човек там, в случай на смърт на испански поданик в чужбина посолството бива незабавно уведомявано, а ако близките не разполагат със средства, посолството поема дори разноските по репатрирането на трупа. Щеше да е отбелязано и ако бяха решили да погребат малката там. От друга страна, по онова време на децата не са се вадели отделни паспорти. За да се изведе дете от страната, към паспорта на бащата или на майката се е добавяло разрешение, подпечатано от съответния граждански управник, както и удостоверение от Семейния регистър, потвърждаващо, че детето е тяхно. Сега се опитвам да засека сведенията чрез паспортната служба, но това сигурно ще отнеме доста време, защото преди трийсет години още не са имали електронен архив, затова свърших друго: отидох в Гражданския регистър и по партидата на раждане намерих номера на вписването в Семейния регистър, където смъртта на момиченцето също не е отбелязана.

— Кога мислиш, че ще стане ясно?

— Не знам, шефке, може би днес или след седмица, но дадох телефона си на началника и той обеща да ми се обади, щом открие нещо.

Тя помисли няколко секунди, после шумно въздъхна, стана и взе от закачалката пухеното си яке.

— Добре, след като имат телефона ти, могат да те открият навсякъде. Ела с нас, двамата с Ириарте ще посетим съпругата на Еспарса.