Долорес Редондо - Дар за бурята

Подкара направо.

— Фермин, струва ми се, че от няколко дни имаме нещо да си кажем.

Той кимна в знак на съгласие, с нещо средно между облекчение от неизбежното и тревога от неминуемото, но не каза нищо. Полицейският контекст и очевидното преимущество да го заговори в личния си кабинет едва ли бяха най-подходящата атмосфера за откровеност, освен това тя отлично знаеше, че Фермин Монтес е от хората, чийто език най-добре се развързваше на чашка.

— Ще ти остане ли време след работа да пийнем по една бира и да поговорим?

— Иска ли питане, шефке — отвърна той облекчено, — но сега елате с нас на кафе. Аз ви каня, имаме повод за празник: Сабалса се жени.

Пусна инспектор Монтес да излезе пръв, използвайки секундите, за да заличи от лицето си гримасата на недоумение и тревога, докато слушаше шумните поздравления, с които останалите посрещнаха новината.

Бяха нужни три бири и няколко порции калмари в бара на казиното, за да се отпусне Монтес достатъчно и да си разтвори душата. Амая се засмя на последния виц, който ѝ бе разказал, и неочаквано го притисна.

— Е, Фермин, ще изплюеш ли камъчето най-сетне, или ще чакаш, докато съвсем се напия?

Той кимна, наведе глава и избута чашата до средата на бара.

— Хайде да се поразходим.

Амая хвърли една банкнота върху тезгяха и го последва.

През последните часове температурата беше спаднала с няколко градуса, отнасяйки дъждовните и меки дни, за да ги замени с ледените пориви на вятъра, които бяха прогонили от улиците всичко живо. Двамата тръгнаха мълчаливо през площада и прекосиха улицата, водеща към входа на църквата. Най-накрая там Фермин спря и отново я погледна в очите. Каквото и да имаше да ѝ казва, то очевидно щеше да му струва много.

— Не знам как да ви го кажа, но ето ви го. От няколко дни съм отново с Флора.

Амая отвори уста, не вярвайки на ушите си, беше толкова смаяна, че едва успя да попита.

— Какво означава, че си с Флора?

Той отклони за миг поглед от изпитателните ѝ очи, сякаш искаше да почерпи сили от сенките край църквата, за да обясни нещо, което дори за него беше необяснимо.

— Преди няколко дни, когато се качвах към управлението, се разминах с колата ѝ, видяхме се, тя ме повика… Поговорихме и се събрахме.

— Мамка му, Фермин! Ти луд ли си? Не помниш ли какво ти причини? Не помниш ли какво щеше замалко да направи?

Той отново отклони поглед и хапейки долната си устна, вдигна глава към ясното мразовито небе в бастанската нощ.

— Тя е зла, Фермин. Флора е зла, ще те съсипе, ще те довърши, тя е демон, не си ли го проумял?

Монтес пламна, хвана я за раменете и я разтърси леко, приближи лицето си до нейното и каза:

— Разбира се, че съм го проумял, иска ли питане, знам я каква е, но какво да направя? Обичам я, влюбен съм в нея, откакто се помня, и колкото и да се мъчех да се убедя в обратното, през всичките тези месеци не съм преставал да я обичам дори за ден. Освен това нещо ми подсказва, че тя е последната ми спирка.

Беше много близо до нея и тя виждаше отчаянието в очите му, усещаше болката в душата му. Вдигна ръка и нежно погали мъжката буза, клатейки невярващо глава.

— Лоша работа, Фермин… — каза тъжно.

— Така е… — съгласи се той

Разделиха се и като по негласно споразумение закрачиха към улица „Сантяго“ рамо до рамо и без да говорят. Като стигнаха до моста, Амая спря.

— Фермин, при никакви обстоятелства, нищо, повтарям, нищо от това, което се случи или се каже в управлението или извън него във връзка с разследванията, не бива да стига никога до ушите на сестра ми. Никога. — Той кимна в знак на съгласие. — Никога — натърти тя. — Повтори го.

— Никога, давам ви думата си. Научих си урока.

— Дано, инспектор Монтес, защото и при най-лекото съмнение, че не е така, цялото ми уважение към вас ще рухне и ще се погрижа да ви отстранят. Не само от случая, а от полицията, и то завинаги.

Прекоси моста, като за първи път пропусна да се заслуша в ромона на водата. Решителният и бърз ход, подхранван от растящия в гърдите ѝ гняв, я накара да забрави за студа, от който иначе щеше да трака зъби. Вече наближаваше къщата на леля си, когато реши почти в движение да я подмине и да се разходи, за да се уталожат раздразнението и яростта, които я бяха обзели. Но изведнъж видя колата на Флора, паркирана пред входната арка. Закова се на място и се втренчи в автомобила, сякаш беше необичаен предмет, забравен там от извънземно разузнаване. Влезе в къщата и без да сваля пухенката си, надникна в гостната на Енграси. Всички бяха насядали около Флора и слушаха внимателно колко хубаво е организирала погребалната служба за Росарио. Сестра ѝ държеше в едната си ръка чинийка, а в другата чаша с кафе, от което отпиваше на малки глътки, докато говореше.