Долорес Редондо - Дар за бурята

Той погледа екрана две секунди, а жената си сложи очилата и се приближи, за да види по-отблизо.

— Не — отрекоха и двамата, — никога не сме я виждали.

— Благодаря, бяхте много любезни — каза Амая, прибра телефона си и направи крачка назад, сякаш възнамеряваше да се върне към пътя и смяташе разговора за приключен. После се приближи към джипа, в който двамата тъкмо се качваха и откъдето се виждаше дворът на имението. — Едва ли знаете, но напоследък бяха регистрирани доста случаи на внезапна детска смърт и изготвяме статистика за честотата, с която този синдром се проявява в долината. Известно ми е също така, че макар и доста отдавна, вие също сте имали дъщеря, която е починала, преди да навърши две години. Дали случайно причината не беше внезапна детска смърт?

Жената подскочи и почти извика, протягайки ръка, за да се вкопчи в мъжа си. Когато той заговори, лицето му беше пепелявосиво.

— Дъщеря ни почина от мозъчен кръвоизлив, когато навърши четиринайсет месеца — отсече.

— Как се казваше?

— Аинара.

— Къде беше погребана?

— Госпожо инспектор, дъщеря ни почина по време на пътуване във Великобритания. Тогава не разполагахме с много средства и нямахме застраховка, затова я погребахме там. Темата е много болезнена за съпругата ми, така че ви моля да спрем дотук.

— Добре — съгласи се Амая. — Само още едно нещо. Преди да дойдете, звъннах на вратата, никой не ми отвори, вътре обаче като че ли има някой… — каза тя, сочейки фасадата на къщата.

— Вкъщи няма никой — кресна жената.

— Сигурна ли сте?

— Качвай се в колата! — нареди мъжът на разтрепераната жена. — А вие ни оставете на мира. Вече ви казах, ако искате нещо, обърнете се към нашите адвокати.

Макар че всички семейства, които трябваше да посетят, бяха сменили адреса си през последните години, лесно ги откриха, тъй като живееха в същите селища: едното в Елбете, другото в Арайос, а третото — в Памплона. Този ден вятърът, който през нощта едва не бе издухал Елисондо, щеше да държи дъжда далеч от долината, но Памплона бе поразена от истински потоп; валеше толкова силно, че канализацията дори на този град, подготвен както малко други за отвеждането на небесните порои, сега като че ли не можеше да поема повече. Огромните усти на канавките и шахтите поглъщаха внушителни количества вода, въпреки това тротоарите приличаха на езера, в които едрите капки отскачаха, предизвиквайки ефекта за обратен дъжд, който сякаш бликаше от земята и квасеше обилно настилката и панталоните на пешеходците. Монтес и Сабалса излязоха от колата и хукнаха да се скрият под малката козирка на близкото кафене. Затвориха чадърите, от които въпреки късото разстояние вече течеше вода, и ругаейки пороя, влязоха в заведението.

Монтес отиде до бара да поръча кафето и докато уж прелистваше спортния вестник, огледа Сабалса, който се бе тръшнал уморено на един стол и зяпаше разсеяно екрана на телевизора. Нещо му имаше на този човек, и то май не само през последните дни; изглежда, от доста време е така, помисли си Монтес, само дето той самият тогава, затънал в тресавището на личните неволи, не бе забелязал, че колегата му страда. Този характер му беше познат, дори се разпознаваше в него — характерът на вечно недоволните от света, характерът на хората, които смятат, че животът им дължи нещо, и се бунтуват пред очевидната несправедливост, че винаги им го отказва. Дожаля му. Това несъмнено си беше истински поход през пустиня, но най-лошото бе, че ако никой не ти подаде ръка да те измъкне, си осъден да умреш луд и в самота… Е, със здрави топки, разбира се. При хора като Сабалса силата и разумът си съжителстват, а в такива случаи поривът, който може да ти вдъхне необходимата смелост, за да продължиш напред, често се изражда в нелепа гордост, която те потопява в някаква смесица от омраза и самосъжаление. Монтес добре го знаеше, беше пил от тази жлъчка, от тази отрова и бе стигал до убеждението, че предпочита да умре, отколкото да признае, че греши.

Той постави едната чаша пред Сабалса и се зае да разбърква захарта в своята.

— Изпий това кафе, да видим дали лицето ти ще добие малко повече цвят, и ми разкажи какво те мъчи.

Сабалса отмести очи от екрана и погледна колегата си, усмихнат на неговата прозорливост.

— Какво те кара да мислиш, че имам нещо за разказване?

— Мама му стара, момче, цяла сутрин чувам как скърцат колелата в мозъка ти.

Сабалса наклони глава настрани и се предаде.