Долорес Редондо - Дар за бурята

— Същата двойка ли обитава и сега къщата?

— Да, за по-малко от ден тълпата, която живееше там, изчезна и останаха само те. Сега сигурно са собственици. Замогнаха се, преустроиха всичко, направиха градина отпред и вдигнаха зида наоколо. Не ги знам какво работят, но имат луксозни коли, беемве и мерцедес; често им идват гости и макар че паркират вътре в чифлика, нерядко виждам автомобили и по пътя, всичките са от скъпи по-скъпи. Не знам дали са известни, но мога да ви кажа със сигурност, че ги бие парата. Невероятно, като се има предвид, че при пристигането си тук бяха бедни като църковни мишки.

— Хората, които ги посещават, тукашни ли са? Как се отнасят към съседите?

— Към съседите? Като кучето към котката, не общуват. А гостите им не са тукашни, разбира се.

— Знаете ли дали са си вкъщи? Звъннах, но никой не отговори.

— Не знам, но лесно може да се провери. Когато са вътре, капаците на прозорците са леко открехнати, ако са отворени, няма никого.

Амая вдигна изумено вежди.

— Да, госпожо, вършат всичко наопаки, странни хора, нали ви казвам. Елате с мен — каза тя, стана и я поведе към стълбите за горния етаж.

Минаха през една спалня и излязоха на дълга, широка тераса по продължение на цялата фасада.

— Виж ти, това е нещо ново! — възкликна жената, сочейки към къщата, чиито прозорци на приземния етаж бяха с отворени капаци, а тези на горния — със затворени. — За пръв път ги виждам така.

Стените бяха белосани, старите прозорци — разширени, а тесните кепенци — заменени с капаци от естествено дърво. От тази височина Амая имаше възможност да прецени големината на постройката, която с градината около нея изглеждаше съвършено различно от оригиналната къща.

Преди да се сбогува с домакинята, Амая извади телефона си и ѝ показа две снимки — на колата на Берасатеги и на Росарио.

— Да, колата съм я виждала няколко пъти по пътя, познавам я, защото има лекарска лепенка на стъклото, която ѝ дава право да паркира навсякъде. Направи ми впечатление, когато я видях. Но жената не съм я виждала никога.

Тъкмо спираше отново до зида, когато един джип беемве я подмина и после свърна по скрития зад оградата път. Тя слезе от колата и изтича след него; застигна го пред автоматичната врата, която бавно се отваряше. Извади значката си и я вдигна, за да могат пътниците в джипа, мъж и жена, да я видят, докато с другата си ръка инстинктивно посягаше към глока на кръста. Шофьорът свали стъклото, видимо изненадан.

— Случило ли се е нещо?

— Изгасете двигателя, ако обичате, нищо не се е случило. Само искам да ви задам няколко въпроса.

Мъжът се подчини, двамата заобиколиха джипа и застанаха пред Амая. Жената беше облечена елегантно и изглеждаше като току-що излязла от фризьорски салон; мъжът беше с костюм и риза, но без вратовръзка, а на ръката му лъщеше златен ролекс, за който Амая не се усъмни, че е истински.

— С какво можем да ви бъдем полезни? — попита любезно жената.

— Вие ли сте собственици на този имот?

— Да.

— Боя се, че ви нося лоши новини: вашият приятел, доктор Берасатеги, е мъртъв.

Наблюдаваше внимателно лицата им. Новината не ги изненада, двамата леко се поколебаха и се спогледаха въпросително, опитвайки се да решат дали да признаят, че го познават. Мъжът реагира по-бързо, вдигна ръка, за да спре жената, впери очи в Амая, преценявайки категоричността на твърдението ѝ, и реши да не отрича.

— О, каква ужасна новина! Как е станало, катастрофа ли, госпожо полицай?

— Инспектор, инспектор Саласар, отдел „Убийства“. Причината още не е установена — излъга тя. — Разследването не е приключило. Доколко се познавахте?

Първоначалната неувереност на мъжа бе изчезнала напълно, той пристъпи към нея и ѝ каза:

— Извинете, госпожо инспектор, но вие току-що ни съобщихте, че наш скъп приятел е починал. Имаме нужда от време, за да асимилираме новината, потресени сме, разберете — усмихна се той леко, за да покаже колко е потресен, — а отношенията ни с доктор Берасатеги са обект на професионална тайна, така че всеки друг въпрос, свързан с него, отправяйте към нашите адвокати — отсече той и ѝ връчи визитката, която жената тъкмо изваждаше от чантата си.

— Разбирам и ви поднасям най-искрените си съболезнования — отвърна Амая, поемайки визитката. — Във всеки случай исках да ви питам не за доктор Берасатеги, а за една госпожа, която може би е идвала с него — каза тя и вдигна джиесема си пред лицето на мъжа. — Виждали ли сте я някога?