Долорес Редондо - Дар за бурята

— Вчера с Мариса определихме дата за сватбата.

Монтес отвори очи като чинии.

— Говедо! Значи, щеше да се ожениш, без да ми кажеш?!

— Нали сега ти казвам — защити се Сабалса.

Монтес стана, протегна му ръка и го дръпна, принуждавайки го да стане, за да го прегърне.

— На добър час, момче, браво на теб!

Някои клиенти се обърнаха да ги погледнат. Монтес седна отново, без да престава да се усмихва.

— Значи, това те тормозеше толкова… Мама му стара, мислех, че ти има нещо…

— Ами… не знам…

Монтес го изгледа и отново се усмихна.

— Ясно ми е какво ти е, понеже и с мен беше така: неизбежността на факта. Определяш дата и няма връщане назад, знаеш, че от този ден нататък ще си бракуван, а за много мъже този период е като пътя към бесилото. Позволи ми да ти кажа, че е съвсем нормално да те гризат съмнения. В такъв момент всички причини, които са те накарали да направиш тази крачка, остават зад гърба ти и в главата ти изникват само онези, заради които не е трябвало да я правиш, особено ако сте минали през лоши моменти — Монтес шепнеше глухо и Сабалса забеляза, че е забол поглед в остатъка от кафе в чашата си, като изпаднал в транс, — включително през временни раздели, през окончателен на пръв поглед разрив, и си казваш, е, никой не е съвършен, а аз най-малко от всички, но защо пък да не се даде шанс на връзката?

— Гледай ти — промълви Сабалса. — Трябва да кажа, че не очаквах подобна реакция от твоя страна.

— Ясно, сигурно заради развода ми. Може би си помислил, че покрай личния си опит имам лошо отношение към брака, и няма да отрека, че известно време беше така, но после научих едно нещо, което сега ще ти кажа: от всички човешки права най-важно е правото да грешиш, да осъзнаеш това, да го оцениш и да не смяташ грешката за доживотна присъда.

— Правото да грешиш… — повтори Сабалса, — само дето понякога с грешките си повличаш и други хора, какво се случва тогава с тях?

— Виж какво, момче, така е в тоя мръсен свят, ти си вземай решенията, бъркай, прави грешки, пък другите да му мислят.

Сабалса го погледа няколко секунди, претегляйки всяка негова дума.

— Добър съвет — отвърна.

Монтес кимна и стана, за да иде до бара да плати кафетата, но когато се обърна да погледне Сабалса, видя, че той е все така печален както преди, дори малко повече може би.

Дните започваха да се удължават и след залез-слънце вечерите се проточваха със загадъчно сребристо сияние, което караше реката да блести и обагряше в бяло и калаеносиво младите пъпки по дърветата пред широките прозорци на полицейското управление, на които Амая до момента не бе обръщала внимание. Тя се обърна с лице към кабинета, където бе свикала своя екип на съвещание.

Инспектор Ириарте, необичайно мълчалив, седеше много сковано, докато чакаше другите да дойдат, и през последните две минути не бе откъснал очи от доклада за аутопсията на Елена Очоа върху масата. Амая работеше с Ириарте малко повече от година и за това време бе започнала искрено да го цени. Той беше добър човек, чудесен професионалист, отговорен и коректен като малцина, техничен полицай, може би прекалено склонен да се съобразява с мнението на колегите си, за да бъде съвършен, но откакто го познаваше, никога не го бе виждала да губи самообладание.

Помисли си, че принципно Ириарте не беше много различен от съпруга ѝ. И той като Джеймс познаваше и приемаше мрачната страна на света, зловещото и трагичното в живота на някои хора, и по същия начин предпочиташе да се придържа в рамките на това, което му се струваше обяснимо, контролируемо. Творческият дух помагаше на Джеймс да приема предсказанията на Енграси или чудодейните способности на богинята Мари като дете, което се забавлява на спектакъл с фокуси, чийто главен изпълнител и водач непременно е човекът. Що се отнасяше до Ириарте, той може би го изпреварваше с една крачка и по всяка вероятност личният му избор да стане полицай се коренеше в простичката му представа за света, за семейството, за доброто, както и в твърдата решимост да ги брани на всяка цена. Сега го смущаваше не това, което пишеше в доклада за аутопсията, където Сан Мартин бе отбелязал „самоубийство чрез доброволно поглъщане на режещи предмети“, а онова, което бе видял на стоманената маса в Института по съдебна медицина на Навара.

Докато сядаха, Монтес поде тържествено.

— Шефке, ние носим някои дребни изненади. Тази сутрин посетихме двете семейства от доклада на Йонан и третото, което добави съдебната лекарка. Първите две живеят в същите селища, но са сменили домовете си. Най-напред отидохме при тези от Лекарòс, ония, дето имали друго дете и намекнали, че съдебните лекари въртят търговия с органи. Не знам къде са живеели преди, но сега притежават огромна къща. Измислихме, че е имало кражби в района, и ни пуснаха да влезем до гаража… С това, което струва само една от колите, паркирани вътре, бих могъл да се пенсионирам. Явно са в аптекарския бизнес. Тези от Арайòс не си бяха вкъщи, но очевидно също им е провървяло. Пазачът на имението ни каза, че били на почивка, но успяхме да видим къщата отвън и строящите се конюшни. Мъжът спомена, че се занимавали с търсене на газ в Южна Америка, затова не е чудно, че са отказали социалната помощ. Последната двойка също е доста заможна, става дума за семейството с жената, болна от рак, които нямали друго дете освен починалото. По онова време живеели в Елбете, сега са се установили в Памплона и техният случай е най-малко странен, понеже и двамата са адвокати. Не знам какъв ще е домът им, обаче кантората беше впечатляваща, апартамент от двеста и петдесет квадрата в най-скъпия квартал на града. Най-учудващото е, че съпругата, която уж била в терминален стадий през 1987 година, е не само жива и упражнява професията си, ами изглежда свежа като розова пъпка.