Долорес Редондо - Дар за бурята

Амая подскочи.

— Помниш ли името ѝ?

— Хосефина, Руфина или нещо подобно.

— Фина?

— Да, точно така, Фина Идалго. Беше възрастна, но все още доста хубава. Каза ми, че е помагала при хиляди раждания, обясни ми как протичало раждането в домашни условия и ми вдъхна голяма увереност. Да, но както знаете, тръгнах да раждам в седмия месец, малката се роди преждевременно и естествено, в болницата.

— Разбрахме, че сте се скарали в Дома на покойника. Той ни каза, че предпочитал традиционно погребение, а ти си настоявала за кремация.

Младата жена поклати отрицателно глава.

— Не това беше причината. Вярно, че отначало предпочитах кремирането, но в крайна сметка я погребахме. Амачи много ме помоли за това. А разправията в Дома на покойника наистина тръгна от там. Всъщност той толкова много настояваше и като че ли беше толкова важно за него, че бях на път да отстъпя, но изведнъж ми каза нещо… нещо ужасно, нещо, което никога няма да му простя, защото можеше да го каже само човек, който не е обичал детето си, само чудовище без сърце, способно да заменя хората като предмети…

Сълзите рукнаха по лицето ѝ, сякаш някой бе отворил вратата на онова тъмно и влажно място, от което бликат плачът и отчаянието.

Инес я прегърна и младата жена зарови лице във врата на майка си. Почакаха мълчаливо малко повече от минута, докато Соня вдигна глава и ги погледна. Лицето ѝ беше мокро, а първоначалната бледност се бе превърнала в море от дребни червени петънца навсякъде.

— Каза ми да не се тревожа, че щял да ме забремени веднага и след девет месеца съм щяла да си родя ново бебе на мястото на старото. Тогава се развиках отчаяно, че не искам друго дете, че никое дете няма да замести моето момиченце, че не бива дори да допуска подобна чудовищна мисъл. Че последното нещо, за което можех да мисля в момента, е да имам друго дете, а още по-малко да го имам, за да запълня празнината, оставена от моето момиченце. — Тя погледна Амая в очите. — Вие имате син и знаете за какво говоря. Възможно е някой ден пак да стана майка, но това, което той ми предлагаше, ми се стори толкова отвратително, омаловажаваше дъщеря ни по такъв гаден начин, че самата мисъл ме извади от нерви. И докато го казвах, бях убедена, че дори да се случеше да родя друго дете, което да замести починалото, сега вече знам, че нямаше да мога да го обичам, или поне нямаше да го обичам толкова много, може би дори щях да го намразя.

— Само още един въпрос. Свързани ли сте по някакъв начин, ти или Валентин, с един психиатър от университетската клиника, на име Берасатеги, или с адвокатите от Памплона Лехарета и Андия?

— За пръв път чувам тези имена.

Сбогуваха се с жените и си тръгнаха. Инес Балярена ги изпрати до колата и докато се отдалечаваха, Амая я виждаше в огледалото да стои на същото място.

Йонан изглеждаше изненадан.

— Отдавна не бях виждал толкова млада жена в траур, искам да кажа в черно от глава до пети.

— Не е зле да поизлезеш някоя събота вечер — обади се Ириарте.

— Нямам предвид черните дрехи. Мисля, че има голяма разлика, може би е нещо в собствената ми глава или е трудно доловимо и не всеки го забелязва, но аз отлично разграничавам кога човек е облечен в черно и кога е в траур — обясни Ечайде.

— Много е страдала — каза Амая, — и мисля, че още дълго ще страда. Това, което ѝ е казал мъжът ѝ, е чудовищно. Йонан, моля те, когато пристигнем, звънни в затвора и се опитай да ми уредиш свиждане с Еспарса възможно най-скоро. Искам пак да говоря с него.

— Случаят е приключен, вече знаем, че той е убил дъщеря си — обади се Ириарте.

— Струва ми се, че този случай крие много повече от очевидното.

— Вече имаме виновника, не е наша работа да установяваме защо го е извършил…

— Не защо, а срещу какво, инспекторе. Еспарса ни каза, че я е поднесъл, че е дарил живота на дъщеря си… Искам да знам срещу какво и с каква цел.

Ириарте кимна не особено убедено, докато колата излизаше на главното шосе.

— Тогава, значи, към управлението?

— Още не. Надявам се, че в колата си имате приличен фотоапарат. Ще направим няколко снимки в Ирурита — отвърна тя.

Каменната къща на Фина Идалго се извисяваше гордо с дългия си остъклен балкон по протежението на цялата фасада, с викторианския си парник и плочника, водещ до внушителната, боядисана в черно желязна порта, отворила гостоприемно крила не толкова, за да улеснява достъпа на посетителите, колкото, за да дава възможност на минувачите да завидят на красивите цветни лехи. Амая натисна входния звънец и зачака, наблюдавайки, развеселена, възхищението на колегите си от невероятната градина.