Долорес Редондо - Дар за бурята

Амая стоеше неподвижно и мълчеше, вперила поглед в лицето на младши инспектор Ечайде, преценявайки теорията му.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Ти си отиваш вкъщи, а аз ще поговоря със съдията.

Беше рано за вечеря, така че този път съдията ѝ бе определил среща в спокойна бирария, декорирана със старинни аптечни пособия от ХІХ век, дифузно осветление, голям брой удобни кресла и достатъчно тиха музика, че да си чуваш приказката, без да викаш. Докато сваляше палтото си, Амая мислено благодари за уютната топлина в заведението.

Съдия Маркина седеше сам и замислен в дъното на бирарията, вперил очи в неизвестна точка на пространството. Беше облечен в официален тъмен костюм с жилетка и вратовръзка. Тя забави крачка по пътя от бара към масата — рядко ѝ се удаваше да наблюдава съдията, без да се изправя пред погледа му. Разсеяното изражение се разпростираше от лицето към цялото тяло и му придаваше леко романтичен вид в духа на най-чистата английска традиция, изискан дори в небрежната си поза и толкова чувствен, че беше невъзможно да избяга от магнетичното му привличане. Въздъхна, покайвайки се вътрешно и обещавайки си да се съсредоточи твърдо върху случая, да говори убедително и да спечели подкрепата му, без която нямаше да успее да направи нито стъпка повече в този лабиринт, където всяка нейна крачка и всяка улика биваха заличавани с най-красноречивия аргумент: смъртта.

Маркина се усмихна, като я видя, стана и посегна да отмести стола ѝ, за да седне.

— Не правете това — сряза го тя.

— Докога ще ми говориш на „вие“?

— Аз съм на работа, това е работна среща.

Съдията се засмя.

— Както желаеш, инспектор Саласар.

Сервитьорът донесе две чаши вино и ги постави на масата.

— Предполагам, че това, което те води тук, е много важно, достатъчно важно, за да ме помолиш за среща.

— Сигурно сте чули за смъртта на Еспарса…

— Да, разбира се, обадиха ми се от съда. Говорих по телефона с директора и той ми разказа. За съжаление, такива неща се случват, убийците на деца трудно оцеляват в затвора.

— Да, но нападателят не е имал досега прояви на насилие, освен това е щял да излезе на свобода само след месец…

— От опит знам, че в затвора действат правила, които се различават от тези в свободния свят. Поведенията и реакциите, които навън изглеждат логични, вътре не работят по същия начин. Това, че затворникът не е посягал на никого до момента, не е толкова съществено. Натискът, на който може да бъде подлаган един човек от страна на останалите затворници, е достатъчен, за да накарат всекиго да извърши деяния, които не си е и представял или които никога не би извършил навън.

Амая се замисли и се съгласи с него не особено убедено.

— Но според мен, инспектор Саласар, ти не си тук заради някакъв си затворник, убит в килията си.

— Може би не само заради неговото убийство, но отчасти точно заради него, както и заради онова, което ми бе казал, и заради още някои неща, до които стигнахме по време на разследването. Еспарса винаги е бил обсебен от парите и това неведнъж му е създавало проблеми с роднините. Не се съмнявам, че е убил дъщеря си, но когато го запитах за това, той изрече нещо много странно, каза, че я е предал някому и че е искал да я вземе, защото трябвало да довърши нещо. По мое мнение Еспарса е бил убеден, че е длъжен да изпълни някакъв ритуал с трупа на дъщеря си, някакъв задължителен ритуал. Дори казал на жена си, че можели да заместят починалото момиченце, като си родят друго веднага, понеже оттук нататък щяло да им върви като по вода, но едно нещо ми направи още по-силно впечатление: той добави, че го е направил „като толкова други“. Вчера следобед поисках среща с него днес в затвора, за да го разпитам отново. Но сега Еспарса е мъртъв.

Маркина се съгласи с очевидното.

— После стигаме до доктор Берасатеги. Отидох при него в затвора, за да го попитам за времето от момента, в който със сигурност знаем, че е напуснал клиниката заедно с Росарио, защото е записан от охранителните камери, до момента, в който са нападнали леля ми и са избягали с Ибай. Не са отишли у баща му, изключихме това, а вие знаете каква буря бушуваше през онази нощ. Убедена съм, че са се приютили някъде, в някой чифлик, колиба или апартамент… Но вече няма как да попитам Берасатеги за това, защото е мъртъв.

Маркина отново кимна.

— Росарио е членувала в някаква група, нещо като секта, действала в Бастан между седемдесетте и осемдесетте години, двайсетина псевдосатанисти, които принасяли в жертва животни, но имало предложение да опитат и с хора, да организират жертвоприношения на новородени или съвсем невръстни деца, същества, които още витаят между двата свята. Както се изясни за целите на подобни общества най-подходящи били новородените, преди да навършат две години. Така стигаме до Елена Очоа, жената, починала онзи ден в Елисондо, стара приятелка на майка ми, с която едно време заедно присъствали неведнъж на сектантските сбирки, докато в даден момент Елена не можела повече да понася диващината на извършваните обреди. Тя ми разказа в кой чифлик са се подвизавали и любопитството ми ме отведе там. Собствениците са същите, мъж и жена, но имотът им сега изглежда великолепно. Тези хора също са имали дъщеря, която починала, преди да навърши две години — по думите им по време на пътуване до Англия. Поразпитахме тук-там, но не открихме нито смъртен акт, нито болничен лист, не се потвърди и пътуването, и то в годините, когато, за да изведеш дете от страната, се е изисквало името му да е вписано в паспорта на единия родител, а в много случаи и специално разрешение от гражданските власти. Освен това попаднах на свидетелка, която заяви без никакво колебание, че е виждала многократно доктор Берасатеги и колата му пред същия чифлик. Собствениците не отрекоха този факт, но отказаха да отговорят на въпроса ми какво ги свързва с доктора.