Долорес Редондо - Дар за бурята

— Ако фактите прикриват убийството дори само на едно от тези деца, ще имаме достатъчна причина и всяко действие ще се окаже оправдано — отговори тя.

Съдията я погледна, впечатлен от силните ѝ аргументи, но не отстъпи. Амая отвори уста да възрази, но той я прекъсна.

— Засега нямаме нищо, на което да се опрем. Казваш, че социалните служби не са установили малтретиране, а заключението от аутопсиите на труповете е естествена смърт. Поведението на тази акушерка ми се струва подозрително, но все още не сте успели да установите пряка връзка между всички тези хора. Това, че някои се познават или че посещават една и съща адвокатска кантора, прилича малко на теорията, че всеки от нас е свързан с президента на Съединените щати чрез шестима или по-малко души. Трябва да ми донесеш нещо по-солидно, но отсега ти заявявам, че ексхумациите на бебета дълбоко ме отвращават и че ще се опитам с всички средства да ги избегна. — Маркина беше видимо разстроен, смесицата от гняв и тревога придаваше на обикновено спокойното му лице нови нюанси и знак за зрялост и ангажираност, които, без да намаляват чара му, го караха да изглежда по-строг и мъжествен. Той се изправи и взе палтото си. — По-добре да се разходим.

Амая го последва навън, изненадана и заинтригувана от поведението му.

Стори ѝ се, че температурата се е понижила с още няколко градуса, затова закопча палтото си догоре, вдигна яката, надяна ръкавиците, които носеше в джоба си, и ускори крачка, за да догони съдията.

— Синдромът на внезапна детска смърт е една от най-големите трагедии, които може да причини природата. Жените приспиват децата си и когато отидат да ги нагледат, ги заварват мъртви. Убеден съм, че ти като майка можеш да си представиш ужаса, който такъв абсурден и необясним факт може да предизвика в семейството. Страхът, че нещо са сбъркали, че може би имат някаква вина, потапя тези семейства в атмосфера на обвинения, страдания, чувство за виновност и параноя, които са същински ад. Неочакваното събитие поражда странни понякога реакции. Потърпевшите изпадат в нещо като период на преходна лудост, при който всяка реакция, дори най-абсурдната, изглежда в реда на нормалното.

Съдията изведнъж спря, сякаш замислен за безмерния ужас, скрит в думите му.

Не беше нужно да си поведенчески експерт, за да разбереш, че Маркина е емоционално свързан с темата. Той знаеше за какво говори, подробностите и нюансите в обясненията му, както и задълбоченото познание по въпроса за болката, която подобна загуба би могла да отприщи, ясно показваха, че я е преживявал.

Двамата повървяха известно време мълчаливо, пресякоха булеварда към Двореца на конгресите „Балуарте“ и там най-сетне закрачиха по-бавно по просторния площад пред сградата. Хиляди въпроси крещяха за отговор в главата на Амая, но от обучението си в областта на разпитите тя знаеше, че ако прояви достатъчно търпение и изчака, щеше да получи нужното обяснение, а продължеше ли да пита, щеше само да го накара да се затвори в черупката си. Маркина беше съдия, интелигентен, културен и образован мъж, който освен това заради поста си трябваше да излъчва увереност, благоразумие и коректност. Може би в момента вече се колебаеше между естествената в случая потребност да продължи с откровенията или да се оттегли в укрепената кула, която му предоставяше високият пост. Амая забеляза, че е забавил ход, сякаш целта не беше да върви напред, а просто да не тъпче на едно място, като с всяка крачка си осигурява идеално извинение, за да не я гледа в очите, докато говори, параван от достатъчна инертност, за да избяга от погледа ѝ.

— Когато бях на дванайсет, майка ми отново забременя. Предполагам, че е станало неочаквано, защото бяха вече на възраст, но двамата безумно се радваха, мисля, че никога не съм виждал родителите си толкова щастливи, колкото при раждането на брат ми. Беше на три седмици, когато се случи. Сутринта майка ми го накърми, препови го и го сложи пак да спи. Някъде към обед чухме писъците ѝ. Помня, че изкачих стълбите с няколко скока заедно с баща ми и я заварихме надвесена над бебето, залепила уста върху неговата в опит за изкуствено дишане, макар че дори за мен, на моите дванайсет години, беше очевидно, че вече си е отишло. Помня как баща ми се бореше да я отдели от трупчето, как се мъчеше да я убеди, че не може да направи нищо, а аз стоях там като ужасèн свидетел и не знаех какво да правя.

Струва ми се, че още чувам писъците, мъчителните стонове, извиращи от гърлото ѝ като от ранено животно… Остана в това състояние с часове. После дойде тишината и нещата още повече се влошиха. Тя онемя, отваряше уста само за да попита къде е бебето ѝ. Ние вече не съществувахме за нея, не ни продума повече, нито на мен, нито на баща ми, престана да ми говори, да ме докосва. Естествената смърт е абсолютно неприемлива при здраво бебе. Втълпи си, че вината е нейна, че не е била добра майка. Опита да се самоубие и това беше поводът за постъпването ѝ в психиатрична клиника. Болката, чувството за вина и липсата на обяснение за случилото се я лишиха от здрав разум. Полудя от мъка. Забрави, че има съпруг, забрави, че има и друго дете, и се отдаде на болката си.