Долорес Редондо - Дар за бурята

Запита се как Маркина е съумял да го преживее, ако въобще го беше преживял, до каква степен е бил жигосан от факта, че изведнъж е загубил цялото си семейство, че за толкова кратко време е заменил щастливия, почти утопичен дом с най-абсолютната лична трагедия. После му бе провървяло, явно беше успял поне да се съсредоточи върху учението, върху кариерата си… Още не знаеше точно колко е годишен, но бе чувала, че е един от най-младите съдии в гилдията.

Като видя колата си, се обърна да му покаже, че са стигнали, и го видя да се усмихва.

— Кое е толкова смешно? — попита.

— Чувствам се добре от това, че ти го разказах, не съм го споделял никога и с никого.

— Нямаш ли други близки?

— Родителите ми бяха единствени деца — сви рамене съдията. — Затова пък съм много богат — пошегува се той.

Амая отключи колата, свали палтото си и го хвърли на седалката до шофьора. Побърза да седне и да запали двигателя, опитвайки се да измисли как най-бързо и професионално да се сбогува.

— Много добре, тогава разчитам на заповедта за картотеката на доктор Мануел Идалго, нали?

Маркина се наведе, погледна я усмихнато и каза:

— Ще те целуна, инспектор Саласар.

Тя се вцепени, загубила ума и дума, с изопнати нерви и сплетени една в друга ръце, гледайки го как се приближава. Когато усети устните му, затвори очи и се отдаде на целувката, която вече бе сънувала, за която копнееше, откакто го познаваше, мечтаейки, жадувайки едва ли не за нежния рисунък на устните му, за мъжествената му уста, като с все сили се бе надявала да открие разочарованието от вулгарността, което почти винаги съпътства желаното, истинската реалност на идеализираното.

Целувката беше нежна и кратка, той докосна ъгълчето на устните ѝ с възхитително внимание и остана така няколко секунди, достатъчно дълго, за да сломи всичките ѝ възражения. Амая открехна устни и тогава той я целуна истински.

Когато се отдръпна, се усмихваше по неговия начин.

— Не трябваше…

— Не трябваше да правиш това — довърши изречението той. — Може би, но аз мисля, че трябваше. Благодаря, че ме изслуша.

— Как успя да го превъзмогнеш? — попита тя, искрено заинтересувана. — Как успя да продължиш живота си, без това да ти се отрази?

— Като приех, че е болна, че е загубила здравия си разум и не е знаела какво прави и че от всички, на които причини болка, тя се оказа най-потърпевша. Ако ме питаш дали винаги съм мислил така, не, разбира се, че не, но един ден реших да ѝ простя, да простя на майка си, да простя на по-малкия си брат и да простя на самия себе си. Би трябвало да опиташ.

Амая се усмихна тъжно.

— Да разчитам ли на заповедта за обиск?

— Няма да спреш, нали? Ако не ти дам разрешение за ексхумациите, ще продължиш с картотеката, а ако и там не откриеш нищо, ще тръгнеш в друга посока, но няма да спреш, ти си от полицаите, които определят като ловджийски хрътки.

Тя пое критиката, постави ръце от двете страни на волана и се изопна на седалката. В погледа ѝ се четеше решителност.

— Не, няма да спра. Разбирам твоите доводи, за да отказваш разрешение за ексхумациите засега, но аз ще ти донеса това, което искаш. Вероятно трудно ще убедя лекарката да признае, че може би е сбъркала при аутопсиите, защото това би означавало край на кариерата ѝ, а не е редно да искам от един специалист да се съгласи на това без доказателства. Доказателства, които се намират на два метра под земята. Но ако моите свидетели престанат да измират, току-виж съм успяла да ти осигуря показанията на някой от родителите. Няма начин при всички семейства и двамата съпрузи да са били еднакво обвързани. Ето, днес например говорих със съпругата на Еспарса. Вярно е, че тя не е видяла с очите си как мъжът ѝ убива момиченцето, но показанията ѝ ще са достатъчни за повдигане на обвинение. Ще взема тези показания, ще ти донеса това, което искаш, и тогава ще ти се наложи да ми дадеш тази заповед. — Той я гледаше много сериозно. Тогава Амая осъзна колко категоричен е бил тонът ѝ и се усмихна, за да смекчи казаното. — Пазете се, господин съдия, ще затворя вратата — пошегува се тя.

Маркина бутна вратата и отстъпи до тротоара. Когато Амая се включи в движението, той още стоеше там и я гледаше как се отдалечава.

Подкара, планирайки следващия си ден и опитвайки се да забрави топлото усещане, оставено от целувката на Маркина, чието очертание можеше все още да опише съвсем точно върху устните си. Щеше да отиде у Фина Идалго още рано сутринта; ако се наложеше, щеше да измъкне тая вещица от леглото и да я накара да гледа как преглежда един по един всеки акт за раждане, всеки смъртен акт. Получаването на заповедта беше частична победа, обаче все трябваше да започне от нещо и картотеката беше добра изходна точка; не ѝ се вярваше, че там ще открие нещо, което да задоволи Маркина, но пък успееше ли да потвърди подозренията си, че Фина Идалго е свързана с онези семейства, щеше да има накъде да продължи. Ще ги повика, ще ги разпита поотделно, ще напипа най-слабия и ще го притиска, докато признае.