Долорес Редондо - Дар за бурята

— Знаех си — отдръпна длани Енграси.

Амая се засмя.

— Недей да лъжеш, няма откъде да знаеш.

— Не бъди нагла, момиче, леля ти знае всичко.

— Лельо, трябва да разбереш, че този човек е важен за мен, неговите съвети и указания много ми помагат в разследването. Освен това ми е приятел, и то не случайно. Аз не съм глупава, лельо, умея да различавам добрите хора, а Дюпри е добър човек. Имам нужда да говоря с него, трябва да мога да говоря с него, без да се налага да те лъжа, защото Дюпри е мой приятел, а теб те обичам, имам нужда и от двама ви. Ще продължа да му се обаждам, но не искам пак да го крия от теб, поне докато не ми посочиш разумна причина за това.

Енграси я погледа много сериозно няколко секунди, които ѝ се сториха цяла вечност. После стана, отиде до бюфета и се върна с черното копринено калъфче, в което държеше тестето с карти Таро.

— О, лельо, не! — запротестира Амая.

— Всеки има своите методи. Щом приемаш неговите, ще трябва да приемеш и моите.

Лелята умело разгърна тестето с дъх на мускус и цветни рисунки, размеси го сръчно и ѝ го подаде да сече; после грижливо я накара да избере дванайсетте карти и започна да ги обръща на масата, подреждайки ги в кръг. Даде си време да ги огледа, да проучи невидимите линии, които ги свързваха и които само тя можеше да види. Не след дълго промълви:

— Вече почти не мога да го правя.

Амая се стресна, за пръв път чуваше Енграси да признава, че не може да направи нещо. На вид изглеждаше здрава и жизнена както винаги, но признанието, че не може да направи това, което бе правила цял живот, това, за което бе природно надарена, силно я разтревожи.

— Да не си болна, лельо? Да се откажем, ако искаш. Няма значение. Може би сега не можеш, понеже си уморена…

— Нито съм болна, нито съм уморена! Когато казвам, че вече почти не мога, нямам предвид, че съм загубила способността си, още не съм толкова престаряла! Осъзнавам, че ми е трудно да ти гледам на карти заради личната ми обвързаност. Има неща, които не желая да виждам, защото не го искам, и това ми пречи да ги виждам.

— Кажи ми тогава какво виждаш — помоли Амая.

— И това, което виждам, не ми се ще да го виждам — отвърна Енграси и забоде костеливия си пръст върху една от картинките. — Между Джеймс и теб има сериозен проблем, между Флора и Рос също има проблем, който засяга и теб, на всичко отгоре над главата ти е надвиснала мрачна заплаха.

Винаги се изненадваше колко много познава леля ѝ, макар да предчувстваше, че голямата обич и фактът, че толкова добре я познаваше, надделяват над ясновидството.

— Би трябвало да се пазиш от Дюпри…

— Лельо! Кажи защо? Та аз почти не познавам по-добър човек от него.

— Не се съмнявам в това, дори съм убедена, че е така, но той те кара да отваряш врати, които е по-добре да си останат затворени.

Амая посегна към картите на масата и ги разбърка с мрачно изражение.

— Знаеш, че искаш от мен нещо, което противоречи на природата ми, вече не вярвам в затворени врати, в стени или кладенци, заровените тайни са зомбита, не мъртъвци, които непрекъснато се връщат, за да те измъчват цял живот. Аз съм полицай, лельо, замисляла ли си се някога защо? Аз трябва да отварям врати, лельо. Ще руша стени и ще запушвам кладенци, докато открия истината, и ако Дюпри ми помага да я разкрия, помощта му ще е добре дошла, както и твоята.

Енграси се протегна през масата и хвана ръцете ѝ, принуждавайки я да спре да разбърква картите.

— Ти смяташ за даденост това, че зад затворените врати стоят светлината и истината. Какво ще стане, ако зад вратата, която отвориш, се крият хаосът и мракът?

— Ще направя една хубавичка купчина от хаоса, ще му драсна клечката и ще осветя мрака — пошегува се Амая.

Енграси я изгледа много сериозно, но когато заговори, от гласа ѝ струеше голяма нежност.

— Не бива да се шегуваш с тези неща, казвам ти го съвсем сериозно. Ако не си съгласна, питай Дюпри, когато пак се чуеш с него. Не ми се вярва да чака дълго, преди отново да ти се обади.

Придружи леля си до горе. Докато ѝ пожелаваше лека нощ, усети как телефонът ѝ завибрира в джоба.

— Ето го — заяви лелята. — Върви да говориш долу, да не събудиш другите. И не забравяй да го попиташ за това, което ти казах.

Амая хукна надолу по стълбите и спря само колкото да затвори вратите към дневната и към кухнята зад гърба си, преди да вдигне.

— Добър вечер, Алойзиъс — каза, усещайки как сърцето ѝ се ускорява, докато нетърпеливо чака да чуе гласа му, който най-сетне прозвуча дрезгаво и отдалеч, сякаш агент Дюпри се намираше в резонансна кутия и шепнеше.