Долорес Редондо - Дар за бурята

— Стъмни ли се вече в Бастан? Как сте, госпожо инспектор?

— Дюпри — въздъхна тя угрижено, — има нещо важно, което не успявам да си спомня, появи ми се за миг, но после изчезна.

— Щом се е появило за миг, още си е там, бъдете сигурна. Не се вторачвайте и то ще се върне.

— Успях да получа заповед за обиск на картотеката на лекаря и акушерката, помагали на майка ми по време на моето раждане. Двамата, изглежда, са същите, които са се грижели и за всички момиченца, починали в съня си. Може би утре ще имам новини.

— Може би…

— Алойзиъс?

Той не отговори.

— Често разговарям с агент Джонсън, който според мен искрено ви цени и е загрижен за вас. Попита ме дали продължаваме да поддържаме връзка… И ми спомена, че отдавна не сте се обаждали на началниците си.

Мълчание.

— Не съм му казала нищо, изчаквах да говоря с вас. Той смята, че сте в опасност… Вярно ли е? В опасност ли сте?

Дюпри не отговори.

— Вероятно имате някаква причина, за да не се обаждате на началниците си.

— Хайде, госпожо инспектор, и вие като мен знаете, че системата е проядена от бюрокрация, че ако следователят се придържа стриктно към правилата, остава сляп и глух. Случаят, който разследвам, е много сложен, един от онези случаи… Нима вие споделяте с началниците си всички свои действия? Казвате ли им как постигате блестящите си резултати? Мислите ли, че биха одобрили методите ви, ще се осмелите ли дори да им намекнете за тях?

— Искам да ви помогна — отговори тя. Ново мълчание. — Леля ми казва, че ако сте ми приятел, никога няма да ме помолите за помощ, но аз знам, че сте ми приятел, така че не е нужно да ме молите.

— Все още не, все още аз трябва да ви помагам.

— Това ли е имала предвид леля ми?

— Тази ваша леля е много прозорлива жена.

— Казва ми да стоя далеч от вас.

— Леля ви ви дава умни съвети.

— Така ли мислите?

— Във всеки случай идват от сърцето ѝ и тя е права да ви предупреждава да бъдете предпазлива. Някои хора около вас не са това, за което се представят.

Връзката внезапно прекъсна. Половин минута по-късно Амая продължаваше да гледа телефона си и да се пита какво означава всичко това.

Беше навила будилника за шест часа и в седем беше вече в гаража на полицейското управление, готова да тръгне към Ирурита. Препрочете на джиесема си съобщението със заповедта за обиск и се погрижи да отпечата едно копие, за да го сложи в джоба си и да го покаже на Фина Идалго. Изчака членовете на екипа да се настанят по колите и се качи в нейната, като ги пусна пред себе си, за да остане последна в свитата. В леденото утро небето беше белезникаво, лекият ветрец държеше облаците нависоко, с което пречеше на слънцето да блесне, но пък дъждът оставаше надалеч. Красивото имение на доктор Идалго не даваше признаци за живот: не се виждаха светнати лампи, нито движение зад прозорците, въпреки че вратата на оградата пак беше отворена. Амая почти се разсмя на злостния си план да измъкне Фина Идалго от постелята и да я изплаши до смърт. Когато позвъниха на вратата обаче, тя тутакси им отвори, сякаш ги очакваше да дойдат. Носеше светъл панталон и кафяв пуловер с висока яка, а косата ѝ бе събрана на хлабав кок, закрепен с японска шнола с шиш. Посрещна ги с усмивка. Младши инспектор Сабалса ѝ връчи писмената заповед и я осведоми как ще се извърши претърсването. Тя отстъпи, за да им направи път да влязат, и им посочи с ръка накъде е кабинетът, който ги интересува, в другия край на къщата. Амая разбра, че нещо не е наред, още щом я видя, нещата не бяха потръгнали според очакванията ѝ, тази жена не изглеждаше изненадана. Тя ги чакаше. Увереността, че е знаела, но не може да го докаже, я вбеси; изпревари по коридора вървящите пред нея мъже и влезе в онази толкова мъжка стая, която Фина Идалго бе запазила непокътната от времето на брат си. Картонените кутии с етикети по дати бяха върху масата и не стана нужда дори да ги докосва, за да забележи, че са празни — капаците им бяха нахвърляни набързо на пода. Фина Идалго влезе в стаята веднага след нея, преструвайки се, че чете заповедта.

— Каква злощастна случайност! Тия бумаги събират прах тук от цяла вечност. Брат ми явно е бил сантиментален човек и затова ги е пазел… Е, то и аз ги пазех почти като спомен и ако някой не ми беше напомнил наскоро за тях — каза тя, втренчена в инспектор Саласар, — дори нямаше да се сетя за съществуването им. Но в интерес на истината, те бяха източник на акари и прах и аз, понеже, да си призная, не съм добра домакиня, едва вчера, представете си, реших най-сетне да разчистя кабинета и започнах точно от тази прашна купчина хартия.