Долорес Редондо - Дар за бурята

— Бих искала да поговоря с вас.

Жената прокара ръка през потното си чело и отметна равния бретон, който остана залепен от едната страна на главата ѝ. Кимна утвърдително.

— Мисля, че е по-добре да слезем — предложи Амая.

Жената тръгна надолу бавно и тромаво и на няколко пъти се подхлъзна, стъпвайки във високите треви. Олюля се, но не падна и накрая я догони. Пое подадената ръка на Амая и двете заедно се спуснаха до колата.

— Те ли ви повикаха? — попита жената, когато стигнаха шосето.

— Имате предвид собствениците? — каза Амая, кимвайки към имението. — Не, просто се разхождах и ми направи впечатление, че снимате къщата.

Жената свали дебелия си пуловер и го завърза с ръкавите на кръста, с което закри възпълния си ханш. Подмишниците на тениската ѝ бяха мокри от пот заради изкачването по хълма.

— Не за първи път ме „подканват“ да се махна от тук, но аз не правя нищо лошо.

— Не съм казала, че правите, но бих искала да знам защо толкова се интересувате от тази къща. Да не сте решили да я купувате? — подтикна я Амая.

— Да я купувам ли? По-скоро бих живяла на сметище. Не къщата ме интересува, а онова, което тия убийци вършат вътре.

Амая застана нащрек и мъчейки се да запази спокойствие, попита:

— Защо мислите, че са убийци?

— Не мисля, а знам: те убиха децата ми и сега отказват да ми ги дадат, няма къде да ида да ги оплача дори.

Знаменателни думи. Жената ги обвиняваше, че са убили децата ѝ и на всичко отгоре са откраднали труповете им. Амая се огледа със съзнанието, че не могат да продължат разговора там, докато открие това, което ѝ липсваше.

— Къде е колата ви, как дойдохте до тук?

— Пеша… Всъщност баща ми ме докарва до ресторанта по-нагоре и ме взема към обед. Откакто се разболях, лекарят ми препоръчва да излизам всеки ден на разходка — обясни жената.

— Имате ли нещо против да изпием заедно по едно кафе? Бих искала да поговоря с вас, но не тук — каза Амая, кимвайки към къщата.

Жената погледна недоверчиво към колата на Амая, после към къщата и накрая се съгласи.

— Заради нервите не ми дават да пия кафе, но ще дойда с вас. Права сте, че не искате да говорите тук, един господ знае на какво са способни тия престъпници.

Докато караше към ресторант „Ецеберцеко Борда“, Амая наблюдаваше крадешком жената. Тя продължаваше да се поти обилно и миришеше силно. Набързо събраната на опашка коса изглеждаше леко мазна, но правият бретон издаваше експертната ръка на добър фризьор, който ѝ бе направил и руси кичури. Окаченият на гърдите ѝ фотоапарат беше несъмнено много скъп, освен това носеше няколко на пръв поглед хубави пръстена, неприятно впити в закръглените пръсти на видимо подпухналите ѝ ръце с добре поддържани и доста дълги нокти. Амая допусна, че е напълняла за много кратко време, а може би и продължаваше да пълнее. На някои хора им е трудно да осъзнаят, че се налага да минат с един размер по-нагоре, а в нейния случай — с два-три.

Паркира пред ресторанта и тръгнаха мълчаливо към входа, отбягвайки терасата, където обикновено сядаха двамата с Джеймс, когато идваха тук през лятото, и откъдето се чуваше ромонът на реката. Влязоха направо в салона за хранене и един мъж на средна възраст излезе от кухнята да ги посрещне. Амая поръча напитките, докато жената избираше нарочно най-отдалечената от барплота маса, въпреки че щом им сервира, човекът се върна в кухнята, където се чуваше, че говори с няколко жени.

— Защо мислите, че тези хора са убили децата ви? Давате ли си сметка колко сериозно е това обвинение? Имате ли доказателства? Съзнавате ли, че ако нямате такива, те могат да предприемат действия срещу вас?

Жената я погледа безмълвно няколко секунди. Стоеше безизразно, с вид на малоумна, която като че ли не разбираше какво ѝ говори. Амая се запита какви ли лекарства пие. Тогава жената я изненада с невероятно поривистия си отговор.

— Ако казвам, че тези хора са убили децата ми, то е, защото те са виновни за смъртта им. И напълно си давам сметка колко сериозни са обвиненията ми, освен това имам доказателства. Ако ме питате дали съм видяла с очите си да им посягат, не, не съм ги видяла, но мъжът ми се забърка с тях и техните зловещи дарове и им даде моите дечица, на всичко отгоре отмъкнаха телата им и ми оставиха празен гроб.

Жената извади мобилния си телефон и ѝ показа снимката на две бебета на не повече от три месеца, облечени в сини пижамки.

— От какво починаха синовете ви?

Жената се разплака.

— От синдром на внезапната детска смърт.