Долорес Редондо - Дар за бурята

— После дойде погребението, обаче не ми позволиха да видя дечицата си. Марсел ми каза, че е по-добре да си остана с хубавия спомен за тях, и нареди да затворят малките ковчези. Защо всички се отнасят така с мен? Смятат, че съм прекалено лабилна и няма да понеса гледката на мъртвите ми деца. Не разбират ли, че за една майка е по-лошо да не ги види? Защо не ми позволиха да ги видя?

Инспектор Монтес, който бе седнал точно зад нея, направи изумена гримаса и погледна Амая, докато жената продължаваше.

— Аз знам защо. Защото ковчезите бяха празни, децата ги нямаше вътре, липсваха, понеже ги бяха отнесли.

Ириарте се намеси.

— Мислите, че децата ви са били откраднати? Мислите, че може да са още живи?

Тя го погледна тъжно.

— Де да беше така! Не, бяха без сърдечна и дихателна дейност още по пътя от къщи до болницата. Личицата им бяха посинели, както и пръстчетата. Те умряха през онази нощ.

— Значи, казвате, че са отнесли телата им?

— Не го казвам, а знам, видях го със собствените си очи. Бях напълно омаломощена, всички мислеха, че не мога да ставам, но една майка винаги намира сили отнякъде. Влязох в залата на болницата, където беше металното сандъче, и го отворих: вътре имаше пакети със захар, увити в хавлия. Но бебето ми го нямаше.

— Споменахте ли това пред някого? — попита Амая.

— Казах го на Марсел, но той ми отговори, че съм сбъркала залата. Тогава си помислих, че е прав, че са ме натъпкали с толкова успокоителни, че не е изключено да съм сгрешила, но я ми кажете защо някой ще слага пакети захар в детски ковчег?

— Казахте ли го на някого? — попита Ириарте.

— Не, започнах да плача и ми удариха инжекция. Когато се събудих, вече всичко беше приключило и бяха отнесли ковчезите.

— Какво ви кара да подозирате, че мъжът ви е замесен?

— Промяната в него, той стана друг човек. Докато бях бременна, не се отделяше от мен, а после, когато децата починаха, съвсем ме заряза; напусна ме, когато най-много се нуждаех от него.

— Понякога хората реагират зле на болката — обади се Амая, без да отделя очи от нея. — Забелязахте ли още нещо?

— Не се прибираше, казваше, че работи усилено, че много му е потръгнало, но аз вече не му вярвах, не можеше непрекъснато да работи. Затова почнах да го следя.

Амая забеляза погледа, който Сабалса хвърли към Монтес, и жеста, с който той му отвърна.

— Следили сте съпруга си? — запита.

— Да, и днес сутринта, когато ми казахте да отбележа всичко важно, си спомних нещо — каза жената и отвори папката, която през цялото време държеше плътно до себе си. Нареди върху масата няколко висококачествени снимки, макар и отпечатани върху хартия на най-обикновен принтер. На тях се виждаше кола, паркирана пред някаква ограда, която Амая разпозна като оградата пред имота на Мартинес Байон; на едната снимка се виждаше дори металната пощенска кутия.

— Това е колата на Марсел, а това е къщата, където ходеше. Само тези намерих, но съм сигурна, че ако поровя в картите памет, ще открия още. Направих доста, докато не ме забелязаха и не почнаха да паркират вътре в имението.

На някои от снимките се виждаха още коли, спрели на тесния път.

— Казали сте на инспекторката, че съпругът ви е предприемач — обади се Ириарте. — Знаете ли, че собствениците на този имот също са такива? Може да са се събирали по работа.

— Не го вярвам — поколеба се тя.

— Знаете ли дали съпругът ви е имал служебни отношения с адвокатска кантора, на име „Лехарета и Андия“? — попита инспектор Монтес.

— Не съм я чувала.

— Къде родихте? — попита Амая.

— В една френска болница, „Нотре Дам дьо ла Монтаниè“.

— Мислили ли сте в някой момент да родите вкъщи?

— Мъжът ми го предложи в началото на бременността, но когато разбрахме, че децата са две, се отказахме. Освен това, какво да ви кажа, аз съм доста резервирана към тези неща при наличие на болница… Да раждам пред очите на цялото семейство, ми се струва третосветско.

— Познавате ли акушерка, на име Фина Идалго?

— Не.

Сабалса, който си водеше бележки, я попита:

— Болницата, в която родихте, същата ли е, в която починаха децата ви?

— Да, там се грижеха за тях след раждането им.

— Можете ли да ми дадете името на лекаря? Ще поискаме доклада от аутопсията.

— Аутопсия не беше направена.

— Сигурна ли сте? — учуди се Амая. — Това е рутинна процедура, когато някой почине в болница.

— Не беше направена — повтори жената, отмятайки бретона си, който отново изглеждаше лепкав от пот и остана смешно залепнал върху челото ѝ.