Долорес Редондо - Дар за бурята

Но ако нещо отличаваше Еноа, ако нещо характеризираше селището категорично и безусловно, това според Амая бе гробището около църквата. Хуан Перес де Бастан, владетел на Хаурегиасар и Еноа, кръстил църквата си „Успение Богородично“, но през вековете храмът претърпял толкова ремонти и видоизменения, че стилът му беше трудноопределим. Освен с църквата си, Еноа се отличаваше и с традиционния фронтон и широката улица с високи красиви домове, боядисани в ярки цветове, съхранили напълно духа на отминали епохи. Погребенията около църквата започнали приблизително през ХVІ век заради нарастването на постоянното население и на броя на мъртъвците сред минаващите оттук поклонници. Гробището било замислено във формата на галерии, в които всяка къща имала своя надгробна плоча до тази на съседа си, но толкова плътно долепени една до друга, че достъпът до някои от тях беше почти невъзможен, без да се стъпи върху други. Безбройните дискообразни стели бяха украсени с геометрични фигури, баски кръстове и най-вече слънца и различни символи, представящи занятието на покойниците; най-грижливо изработените разказваха цялото им житие-битие, от първия до последния им ден. Гробището на Еноа заобикаляше изцяло църквата „Успение Богородично“, кацнала върху малкото възвишение по средата на селото, така че гробниците и разпятията се виждаха от всяка точка на улицата, от магазините и кафенетата, поради което не се бе наложило да го ограждат с обичайния за подобни места зид, бележещ границата между живи и мъртви, и по тази причина тук двата свята се смесваха по един доста необичаен за чужденеца приветлив и ежедневен начин.

В църквата беше тъмно, студено и тихо. Видяха вътре само двама души, мъж и жена, седнали на първия ред. Трябваше да направят пълна обиколка на гробището, докато открият пантеона на семейство Тремон. Както Йоланда Беруета им бе споменала, той беше буквално зарит с цветя, повечето бели, както традицията повелява при невръстни покойници. Докато се приближаваха към старинната плоча от тъмен камък, Амая долови неудобството на Ириарте да стъпва по съседните гробове — според поверието това беше проява на неуважение.

— Не се притеснявайте. Тук явно е нещо обичайно, до някои гробници не може да се стигне по друг начин.

Младши инспектор Ечайде вдигна няколко букета, за да прочете надписите, и установи, че имената на децата липсват.

Върна цветята на мястото им, отдалечи се на няколко крачки и за ужас на Ириарте, се зачете в написаното върху съседна гробница.

— Шефке, оттук се вижда, че плочата е наклонена и леко отместена.

Ечайде отново дойде при тях и прокара пръсти по ръба между каменната рамка на гроба и плочата.

— Това е само зрителен ефект. Изглежда, някой се е опитал да отвори насила гроба, повдигайки с лост плочата, при което остарелият пясъчник се е отчупил като мокра бисквита там, където е бил натиснат.

Амая плъзна пръсти по мястото, което ѝ сочеше Йонан, и усети дълбоката вдлъбната следа от захапката на лоста върху камъка.

Някаква старица, която сигурно гонеше деветдесетте, бе спряла на пътеката и ги гледаше с любопитство. Йонан отиде при нея с усмивка и след като си побъбриха няколко минути, я целуна по двете бузи за сбогом и се върна при Амая и смълчания Ириарте, който изглеждаше напълно обсебен от околната печал.

— Мадам Мари ми каза, че свещеникът нямало да се появи преди дванайсет.

Амая погледна часовника си и видя, че остава още половин час.

— Можем да изпием по едно кафе, тук цари мъртвешки студ — подхвърли тя с усмивка най-вече заради неодобрителното изражение на Ириарте и тръгна между гробовете към стълбите, които водеха към главната улица.

На ъгъла имаше кафене, но Амая се спря пред витрината на един магазин за сувенири точно до гробищния парк.

— Йонан, ела за малко. Какво пише тук? — попита.

Ечайде прочете на френски, после преведе.

— „Съседите отсреща са много спокойни, но ние тук сме си по-добре. Засега не възнамеряваме да се местим.“

Амая се разсмя.

— Черен хумор, инспектор Ириарте, съжителството със смъртта създава интересни съседи — каза тя, опитвайки се да го предразположи към разговор.

Още от предишния ден, след епизода с претърсването в дома на Фина Идалго, той изглеждаше по-сериозен от обикновено.

— Представям си колко е ужасно за живеещите тук — промърмори Ириарте и посочи с глава балконите на първите и вторите етажи. — Всеки ден, като се събудят, най-напред виждат гробището, според мен това не е добър начин на живот за когото и да било.