Долорес Редондо - Дар за бурята

— И при двамата синдром на внезапната детска смърт?

Жената кимна през сълзи.

— В една и съща нощ.

Амая прекара мислено през главата си списъка на Йонан. Не си спомняше нито един случай на близнаци, починали едновременно, нещо достатъчно фрапантно, разбира се, за да го подминат.

— Сигурна ли сте, че това е записаната от лекаря причина за смъртта им? Може децата да са починали от друго, като например дихателна недостатъчност или да са се задавили при повръщане, неща, които може да бъдат сбъркани с внезапната детска смърт.

— Дечицата ми не са се задушили, нито са се задавили, те починаха, докато спяха.

Доводите ѝ бяха противоречиви. Продължаваше да се поти обилно, въпреки че в заведението беше хладно и от близкото разстояние, което ги делеше, Амая ясно подушваше киселата миризма на пот от под мишниците ѝ и зловонния дъх, който излизаше на талази от устата ѝ при превъзбуденото дишане. Беше очевидно, че е болна; сама беше споменала, че взема лекарства, заради които не бива да шофира, и ѝ е забранено да пие кафе; всичко това говореше за сериозно нервно заболяване. Амая наведе очи и прие, че се е оставила да бъде подведена от една нещастна жена с разстроени нерви. Но как да не забележи, че неврастенията ѝ е свързана точно с тази къща и точно с тези хора? Говореше за две момченца, което само по себе си бележеше разлика. Само дето нямаше сведения за две братчета, починали едновременно.

— Да ви кажа право, аз не исках да имам деца. Мъжът ми настояваше. Сигурно съм била малко егоистка, понеже съм единствено дете, винаги съм живяла охолно, обичам да пътувам, да карам ски, да се забавлявам. Когато се запознах с него, вече бях на трийсет и пет и се бях отказала да ставам майка. Той е малко по-млад от мен, много красив французин. Мнозина казваха, че се жени за мен заради парите ми, но когато толкова настоя да имаме деца, си помислих, че наистина иска да създаде семейство, и затова забременях. Тогава животът ми се промени: никога не съм вярвала, че мога да обичам някого толкова силно. След всичко, което се бе случило, не вярвах, че ще мога да се грижа за тях, нито дори, че ще ги обичам. Но природата е мъдра и те кара да обичаш рожбите си, всички свои рожби. Обикнах ги още щом ги зърнах и добре се грижех за тях. От мига, в който се появиха на бял свят, бях добра майка. — Амая я гледаше много сериозно и я слушаше. — Вие може би не вярвате, че е било така, защото ме виждате в сегашното ми състояние, но аз преди не бях такава. Когато загубих дечицата си, се побърках, не се стеснявам да го призная, няма нищо лошо в това, не можах да понеса болката от загубата и реакцията на мъжа ми.

— Какво направи той? — веднага попита Амая, макар да знаеше, че в такъв момент не бива да я прекъсва.

— Каза ми, че всичко щяло да се оправи, че от този ден нататък сме щели да си живеем живота. И тогава ги взеха. Имаме прекрасна гробница, която бившият ми мъж обсипва с цветя, но тя е празна като сърцето му, защото още в деня на погребението отмъкнаха дечицата ми.

— Казахте „бившия ми мъж“, вече не сте ли женени?

Жената горчиво се разсмя, преди да отговори.

— Аз не се оказах на висотата на обстоятелствата. Предсказанията му се сбъднаха, работата му потръгна, макар че нямахме нужда от повече пари: семейството ми е много богато, собственици сме на мините в Алмандòс, но той искаше да има свои пари, свое богатство и плановете му не включваха психичноболна съпруга, напълняла с четиресет кила, която разправяше наляво и надясно, че бебетата ѝ ги няма в гроба им. Заряза ме и сега е женен за една френска курва и чакат дете… Моите сега щяха да са на три годинки.

— Бившият ви мъж във Франция ли живее?

— Да, в Еноà, в старата ни къща. Аз не можех да остана там след всичко, което се случи, но на него му беше все едно. Сега живее там с новата си жена и скоро ще си има още едно дете.

— Значи, синовете ви са се родили във Франция? — попита Амая.

— Да, и би трябвало да са погребани там, в прекрасното гробище на Еноа, ама не са.

Амая я оглеждаше с опитно око, без да се тревожи, че тя ще забележи. Настойчивостта ѝ като че ли не притесняваше нейната събеседничка, която в това време се опитваше да оправи с пръсти подгизналия от пот бретон.

— Ще се съгласите ли да дадете показания в полицията и да повторите всичко, което ми разказахте?

— Разбира се — отвърна жената. — Писнало ми е да го разправям наляво и надясно и никой да не ми обръща внимание, вече не знам към кого да се обърна.

— Трябва да знаете, че това не означава нищо, трябва да докажем думите ви. Искам да изложите писмено всичко, което ми разказахте, като добавите дати или данни, потвърждаващи показанията ви. Отбележете всичко, което си спомните, колкото и маловажно да ви се струва. А сега ще ми е нужен един телефонен номер, на който да ви открия.