Долорес Редондо - Дар за бурята

Но Амая се позабави още малко, усмихвайки се на умилкващите се кучета, които се надпреварваха да подскачат около нея и с това бяха успели най-сетне да разсеят и издухат като вятър лошото ѝ настроение и гнева, запазили се непокътнати до момента. Сардоничният смях на Фина Идалго, седнала самоуверено в кухнята си като кралица на аудиенция пред своите васали, поднасяйки ѝ шепа орехи, я преследваше като необорим повод за повдигане на обвинение. Начинът, по който бе протегнала ръка, предлагайки ѝ сухите ядки, вперила поглед в нея, знаейки, че тя знае, беше безспорно признание, но само в нейните очи. Разбираше възмущението на Ириарте, разбираше обясненията на Йонан, оправданията на Монтес, но беше очевидно, че информацията е излязла отвътре. В нейното лично уравнение хиксът продължаваше да бъде Сабалса; у него имаше нещо, което не успяваше да определи, може би не ѝ допадаше стремежът му да изглежда „нормален“, за да се впише и в същото време да остане верен на себе си. Тя умееше да прави разликата, не беше нужно да го харесва, не беше нужно да ѝ допада, за да бъде добър полицай, понякога дори допускаше, че може и да стане такъв, обаче му нямаше доверие. Въпреки това не разполагаше с нито едно доказателство, което да го свързва с Фина Идалго, и ѝ беше трудно да си представи, че колкото и да ѝ беше сърдит, е способен да изложи на опасност случая само за да я злепостави.

Отпи от кафето, докато стопанката ѝ говореше за кучетата колко били добри и как пазели чифлика. Бе изминал повече от час, когато отново погледна часовника си, и осъзна, че се залисва, защото не знае какво да предприеме, защото бе попаднала в задънена улица. Извади джиесема си и показа на жената снимките на Фина Идалго и на нейната кола, които бяха направили предишния ден пред дома ѝ. Тя веднага я позна.

— Това е акушерката Идалго, сестрата на доктора. Познавам я от години.

— Виждали ли сте я да влиза в съседната къща?

— Многократно, тя е сред най-честите гости.

Амая понечи да прибере телефона си, но преди това потърси снимка на сестра си Флора и я показа на домакинята.

— Нея също я познавам, гледала съм я по телевизията. Не е ли водещата на онова предаване за сладкарство? Казвали са ми, че е тукашна, от долината.

— Виждали ли сте я някога да влиза в къщата? Погледнете колата.

— Много е хубава… но не, не съм я виждала.

Сбогува се със стопанката на „Лау Айсета“ със смесени чувства, хем за напредък, хем за разочарование. Думите на жената, че всички тези хора посещават къщата, нямаха никакво значение, ако не можеше да докаже, че помежду им има друга връзка освен общи интереси или приятелство. Изкачи се до върха на хълма и спря колата на мястото, откъдето се виждаше голяма част от „Арги Белц“; после, незнайно защо, се спусна надолу до входа на имота, паркира автомобила там и остана седнала вътре, оглеждайки дървената ограда, скриваща портата и входа към гаража. Изведнъж долови в огледалото за обратно виждане някакво движение зад колата. Обърна се стреснато и видя някаква жена, която се бе покатерила на хълма срещу къщата на височина, позволяваща ѝ да гледа над оградата, и оттам снимаше с фотоапарат, който от това разстояние ѝ се стори професионален. Слезе от колата и се запъти към нея, преодолявайки трудно наклона заради полегналата висока трева, която се оказа доста хлъзгава. Жената — около четиресетгодишна, беше облечена в качествени спортни дрехи, макар че от излишните килограми, а вероятно и от усилието при катеренето фланелката ѝ се бе вдигнала нагоре и разкриваше част от тлъстините ѝ над ханша. Беше така погълната от работата си, че забеляза присъствието на Амая едва когато тя съвсем я доближи. Като я видя, се уплаши и се развика.

— Тук съм на обществено място. Мога да снимам, ако искам.

— Успокойте се — заоправдава се Амая.

— Не се доближавайте повече — викна пак жената и отстъпи припряно, при което загуби равновесие и седна на тревата. Остана така няколко секунди, после скочи на крака, без да престава да вика. — Оставете ме на мира, не можете да ми забраните да стоя тук.

Амая извади значката си.

— Успокойте се, нищо не се е случило, аз съм полицай.

Жената я погледна с недоверие.

— Не сте в униформа…

Амая се усмихна, сочейки ѝ значката си.

— Инспектор Амая Саласар.

Жената я изгледа изпитателно.

— Много сте млада… Не знам, като се каже инспектор, човек си представя по-възрастна жена.

Амая сви рамене едва ли не извинително.