Долорес Редондо - Дар за бурята

Амая се нахвърли срещу нея.

— Къде са, какво направихте с тях?

— Ами единственото, което може да се направи с купчина хартия: един голям огън — отвърна Фина и махна към прозореца на кабинета, към който всички се завтекоха, за да установят, че в задната градина димят остатъците от клада.

Амая се вцепени. Беше толкова ядосана, че не можеше да помръдне, а осезателното присъствие на жената зад гърба ѝ не помагаше. Ечайде и Сабалса затичаха към кладата; пламъци вече не се виждаха, но тя ги видя как тъпчат пепелта, за да угасят може би някой въглен. Вдигна очи към плътните завеси и най-безцеремонно повлече част от тях към пода, за да отвори прозореца.

— Елате тук, шефке, май има някои цели парчета — каза младши инспектор Ечайде. — Експертите може да извлекат нещо.

Боравенето с изгоряла хартия изискваше извънредно голямо внимание от страна на специалиста, заел се със задачата да я върне в началния ѝ вид. Налага му се да го прави пласт по пласт, като отделя всеки лист и го поставя между две предпазни пластмасови корици. Процесът отне повече от три часа.

Преди да си тръгне, Амая влезе за последен път в къщата. Фина Идалго седеше пред масата в красивата си кухня, където бе подредила топло кафе, препечени филии, масло, три-четири вида мармалад и купичка с орехови ядки.

— Искате ли кафе?

Амая не отговори, макар че забеляза колебанието на някои от колегите си, които вероятно с удоволствие биха изпили чаша топло кафе, но тя ги спря с ръка.

Старата акушерка се усмихваше любезно.

— Нали знаете, че закуската е най-важното хранене за деня? За да започнеш деня си добре, трябва да си закусил обилно: хляб, кафе и няколко ореха — каза тя и подаде една шепа на Амая. — От моя орех са, не се срамувайте, вземете си.

Колегите ѝ наблюдаваха представлението, подозирайки, че присъстват на някакъв вид салонна игра, в която двете жени си съперничат.

Амая се обърна към вратата безмълвно.

— Да се махаме от тук — каза тя на своя екип, — и никой да не хапва нищо от това, което му предложи тази жена.

Когато излязоха на улицата, Ириарте и Монтес застанаха до нея.

— Ще ни обясни ли някой какво се случи вътре?

Амая не отговори. Ускори крачка, влезе в колата си и потегли към шосето. Само след километър спря на едно уширение, където често се организираше пазар за добитък. Слезе от автомобила и даде знак на колегите си и те да сторят същото. Когато мъжете се приближиха, Амая заговори.

— Тази жена ни очакваше, знаеше, че ще дойдем. Получих заповедта снощи, а до днес сутринта потвърждението още не бе пристигнало в управлението. Искам списък на всички, които знаеха, че ще идваме тук. Искам да бъдат прегледани всички обаждания от управлението, а тези, които нямат връзка с тях, да ми дадат мобилните си телефони, за да ги отхвърля.

— Какво намеквате? Че някой от нас се е обадил на жената, за да я предупреди, че ще дойдем? Давате ли си сметка колко сериозно е това обвинение? — избухна Ириарте.

— Напълно, но аз изпратих на всекиго от вас съобщение за днешното претърсване, а тази вещица бе успяла дори да ни приготви закуска. Ако ще ви утеша, ще кажа, че според мен не е било преднамерено, но явно някой не е внимавал достатъчно с информацията.

— Шефке, това не беше поверителна информация, аз самият споменах за това тази сутрин в управлението. Тъй като се появихме по-рано, излизащите от смяна ни попитаха какво търсим там в ранни зори и аз им казах, че ни предстои обиск… — призна младши инспектор Ечайде.

— На кого? — попита тя, гледайки го сурово.

— Не знам, споменах го в бюфета…

— Шефке, аз също го казах — обади се Фермин. — Не изопачавайте нещата, ще е за пръв път да пазим тайна по служебни въпроси… Мама му стара, та ние не бяхме тръгнали към плантация с кока, а да изземем картотеката на един семеен лекар.

Амая отклони поглед.

— Прави сте — призна. — Но това не променя факта, че информацията е излязла от управлението, освен ако някой от вас не се е разприказвал навън.

Всички отрекоха.

— Върнете се в службата, аз ще направя едно посещение. Като се върна, искам името на виновника — каза тя и тръгна към колата си.

Стопанката на „Лау Айсета“ я посрещна с обичайната си сърдечност. Амая се спря да погали рунтавите глави на кучетата, от които по това време на зимата, вече почти пролет, висяха дълги, твърди фъндъци, като от вълната на овцете, които охраняваха.

— Не ги галете толкова, няма да ви оставят на мира — предупреди я домакинята, когато надникна, за да ѝ каже, че кафето е готово.