Долорес Редондо - Дар за бурята

Амая се обърна към лекаря от „Бърза помощ“, който чакаше зад гърба ѝ.

— Инспектор Ириарте ми спомена, че сте забелязали нещо необичайно…

— Да, на пръв поглед изглежда, че е получила силен стомашен кръвоизлив, който е блокирал белите дробове и е предизвикал смъртта. Но като разгледах отблизо повърнатата течност, забелязах, че е пълна с нещо като дребни дървени тресчици.

Амая се наведе към локвата и установи, че наистина съдържа стотици късчета от нещо наподобяващо дървесина.

Лекарят приклекна до нея и ѝ показа пластмасов флакон.

— Взех мостра и след като отделихме кръвта, се вижда ето това.

— Това са…?

— Да, орехови черупки, натрошени на остри трески, които режат като ножчета за бръснене… Не ми е ясно как ги е погълнала, но при това количество съвсем сигурно са перфорирали стомаха, дванайсетопръстника и трахеята ѝ. Най-страшното обаче е дошло, когато е тръгнала да ги повръща, защото при напъните да ги изхвърли тресчиците са излезли, разкъсвайки всичко по пътя си. Били са ѝ предписани антидепресанти, хапчетата са в кухнята, върху микровълновата печка, но дали ги е вземала, няма как да разберем. Това е ужасен начин за самоубийство.

Дъщерята на Елена Очоа беше наследила от майка си безспорната физическа прилика, името и гостоприемното отношение към гостите. Макар че Амая я бе извинила, като ѝ каза, че не е нужно, тя бе настояла да направи кафе за всички присъстващи. Младежът, който в крайна сметка се оказа неин годеник, успокои Амая.

— Оставете я, ще се чувства по-добре, ако се занимава с нещо.

Амая я наблюдаваше как шета из кухнята от същото място, където бе седяла при последната среща с майка ѝ, и пак както тогава, изчака младата жена да сложи чашите, преди да заговори.

— Аз се познавах с майка ви.

Видя изненадата по лицето на момичето.

— Никога не ми е споменавала за вас.

— Всъщност не бяхме много близки. Идвах при нея няколко пъти, за да говорим за Росарио, моята майка. Двете са били приятелки на младини — обясни. — При последното ми посещение ми се стори доста нервна. Вие не бяхте ли забелязали нещо особено в поведението ѝ през последните дни?

— Мама винаги е била зле с нервите. Изпадна в дълбока депресия след смъртта на баща ми, аз бях на седем години. Така и не успя да се възстанови. Имаше по-добри и по-лоши периоди, но винаги е била неустойчива. От около месец обаче изглеждаше изпаднала в параноя, умираше от страх. И друг път ѝ се беше случвало и лекарят винаги ме съветваше да се държа твърдо с нея и да не подхранвам страховете ѝ. Но този път беше наистина уплашена.

— Вие я познавате най-добре от всички. Мислите ли, че майка ви е способна да се самоубие?

— Да се самоубие? Не, разбира се, никога не би го направила, тя е католичка. Да не мислите, че…? Мама е умряла от кръвоизлив. Вчера, когато говорихме по телефона, ми каза, че я боли стомахът, беше взела няколко антиацида и болкоуспокояващи и се канеше да си прави чай от лайка. Предложих ѝ да дойда след работа да я видя. От една година живея в Памплона с Луис — каза тя и махна към младежа. — Идваме почти всяка събота и оставаме тук да преспим. Но тя ме успокои и ми каза, че било само леко стомашно неразположение и нямало нужда да идвам. Снощи, преди да си легна, пак ѝ позвъних; каза, че пиела лайка и се чувствала много по-добре.

— Елена, лекарят откри в повърнатата кръв огромен брой дребни частици от орехови черупки. Количеството им е толкова голямо, че не е възможно да ги е погълнала случайно; според него поглъщането им и най-вече повръщането им е причинило кръвоизлива.

— Изключено — възкликна младата жена. — Майка ми мразеше орехите, само при вида им обезумяваше от страх. В тази къща орехи никога не влизаха, уверявам ви, аз ѝ пазарувах. По-скоро би умряла, отколкото да докосне орех. — Амая я погледна с недоверие. — Веднъж, когато бях малка, една жена ми подари шепа орехи на улицата. Като се прибрах вкъщи, майка ми реагира така, сякаш носех отрова в ръцете си, и ме накара да ги изхвърля навън. После прерови всичките ми вещи, за да се увери, че не съм скрила някой орех, изкъпа ме от главата до петите и изгори дрехите ми, докато аз се съсипвах от плач, защото не разбирах какво ѝ става. После ме накара да се закълна, че никога, ама никога няма да приемам орехи от когото и да било. Отказах се да внасям орехи в тази къща, повярвайте ми, макар че, в интерес на истината, през следващите години същата жена направи още два-три опита да ми ги връчи. Така че или е грешка, или е случайност, майка ми при никакви обстоятелства не би сложила орех в устата си.