Долорес Редондо - Дар за бурята

— Поведението им?

— В единия случай се срещнах с тях по молба на бащата, който почти ме заплаши, като ме предупреди да внимавам след аутопсията всички вътрешности на дъщеря му да са си в нея, понеже бил чел, че понякога съдебните лекари си ги присвоявали. Опитах се да му обясня, че това не е вярно и ако се прави, то е само с изричното съгласие на близките или когато тялото се дарява за проучвания. Но най-силно ме впечатлиха думите му, че отлично знае колко високо се ценят органите на едно мъртво дете на черния пазар. Отговорих му, че ако мисли за донорство, много греши, защото в такъв случай е трябвало да бъдат извадени веднага след настъпването на смъртта и в специални медицински условия, на което той отвърна, че нямал предвид черния пазар за донорски органи, а този за трупове. Жена му през цялото време се опитваше да го накара да млъкне и на няколко пъти ми се извини, мъчейки се да оправдае мъжа си с голямата му мъка, но аз повярвах на думите му, той очевидно знаеше за какво говори, нищо че беше невъзпитан простак. Обадих се на социалните служби най-вече защото ми стана мъчно за по-голямото дете, другото, което имаха. То седеше в чакалнята и слушаше приказките на баща си. Реших, че не е излишно да се провери.

Във втория случай поведението на родителите беше по-различно, но също ме изненада. Двамата стояха в чакалнята на Института по съдебна медицина и когато отидох да им съобщя, че скоро ще могат да си приберат дъщерята, забелязах, че вместо да са покрусени, те като че ли бяха зарадвани. Колкото и смущаващо да звучи — виждала съм всякакви роднински реакции, от разбираемата болка до ледена сдържаност, когато излизах от чакалнята, чух мъжът да прошепва на жената, че от сега нататък щели да си живеят живота. Бях шокирана, може би беше някакъв вид обещание, но когато се обърнах да ги погледна, двамата се усмихваха и това не беше пресилен жест за вдъхване на кураж, напротив, двамата бяха наистина въодушевени. — Лекарката замълча, увлечена в спомените си. — Подобни реакции съм наблюдавала при вярващи, които са убедени, че любимото им същество отива право на небето, но тогава преобладава чувството на примирение. У тези хора не видях примирение, а радост. Уведомих социалните служби, защото семейството имаше още две невръстни деца, на две и на три години, живееха в приземен апартамент без отопление, който техен близък им беше преотстъпил, и на всичко отгоре мъжът от доста време беше безработен. Представяте си в какви лишения са живеели, но въпреки това се грижели добре за децата си, също както и другото семейство. Така ми каза социалната работничка. С което въпросът приключи. Но днешното обаждане на Сан Мартин ме накара да си спомня и друг случай, от март 1977 година. По Великден някакъв влак беше дерайлирал в Уарте Аракил. Имаше осемнайсет жертви. Бяхме затрупани с работа, но най-случайно инцидентът съвпадна с една внезапна смърт на кърмаче. И този път родителите настояха за среща с мен. Заради катастрофата бяхме заети до гуша, както ви казах, но те застанаха отпред и заявиха, че докато не говорят с мен, няма да си тръгнат. Беше много тъжно, жената беше болна от рак в терминален стадий. Помолиха ме да ускоря формалностите, за да приберат тялото. Те също бързаха, но въпреки обстоятелствата, не изглеждаха толкова опечалени, колкото би следвало да се очаква. Напротив, поведението им рязко се отличаваше от това на съсипаните роднини, изпълнили чакалнята; те като че ли чакаха да вземат колата си от сервиз, а не труп. Нямаха други деца, проверих. Не успях да намеря записките си. Ако ми дадете електронна поща, ще ви ги изпратя заедно с номера на социалната работничка, в случай че решите да поговорите с нея.

— Само още един въпрос, докторе — каза Амая, преди да затвори.

— Слушам ви.

— В последния случай, за който ми разказахте, бебето също ли беше момиче?

— Да, момиче беше.

Социалната работничка се забави повече от час, докато открие досиетата и ѝ върне обаждането. Случаите били приключени без последствия. В единия от тях семейството получавало помощи известно време, докато не се отказало. И толкова.

Позвъни на Йонан, който за нейна изненада, изглежда, бе изключил телефона си. Надникна в коридора и почука тихо на отворената врата отсреща, където работеха Сабалса и Монтес.

— Инспектор Монтес, може ли да дойдете в кабинета ми?

Той я последва.

— Младши инспектор Ечайде изготви доклад за всички семейства от Бастан, чиито деца са починали внезапно в люлката си; на пръв поглед не се забелязва нищо съществено, но в два от случаите тогавашната патоложка е препоръчала проверка от страна на социалните служби. Докато разговарях с нея, тя си спомни за още един случай, при който родителите реагирали, меко казано, странно — били буквално щастливи. Едното семейство разчитало на социалните помощи, давани от правителството на Навара. Искам утре сутринта да ги посетите. Измислете някакъв претекст, без да отваряте дума за бебето.