Долорес Редондо - Дар за бурята

— Мина добре — призна.

— Разкажи ми подробно, моля те, мина добре или много добре.

Джеймс се усмихна широко.

— Много, много добре.

Тя го прегърна, заставайки на колене върху седалката, за да се долепи до него и да го целуне. Телефонът ѝ звънна. Джеймс отегчено се намръщи, когато тя го извади от джоба си.

— От управлението, трябва да отговоря — каза тя и се освободи от прегръдката.

Вдигна и отсреща чу дежурния полицай.

— Госпожо инспектор, обади се дъщерята на Елена Очоа. Настоява да говори с вас, и то спешно. Нямаше да ви безпокоя, ако не беше казала, че е много важно да се видите час по-скоро. Току-що ви изпратих телефона ѝ с есемес.

— Трябва да се обадя, ще ми отнеме само няколко минути — заяви Амая, слизайки от колата.

Набра номера и се отдалечи още малко, за да не чува Джеймс разговора.

— Госпожо инспектор, аз съм в Елисондо. След всичко, което се случи, решихме да преспим тук тази вечер и като си лягах, открих под възглавницата писмо от мама. — Гласът, който до този момент звучеше уверено под напора на спешната потребност да сподели, се прекърши жаловито, когато младата жена заплака. — Май ще излезете права, тя се е самоубила, не мога да повярвам, но се е самоубила… Оставила е писмо — добави с мъка. — Винаги съм се мъчела да ѝ помагам, следвах съветите на лекарите да не ѝ обръщам внимание, да не подхранвам параноята ѝ, да не придавам значение на страховете ѝ… Оставила е писмо. Но не за мен, а за вас.

Младата жена отново заплака. Амая знаеше, че от този момент нататък тя няма да е в състояние да каже и дума повече. Изчака няколко секунди и чу как някой се опитва да я успокои и измъква телефона от ръцете ѝ.

— Госпожо инспектор, аз съм Луис, приятелят на Елена. Елате да вземете писмото.

Джеймс бе слязъл от колата и Амая се върна няколко крачки назад, докато застана пред него.

— Джеймс, налага се да свърша нещо. Само ще взема един документ, тук наблизо, в Елисондо, ще ида пеша — каза, сякаш за да подчертае, че никак няма да се бави, — но трябва да отида още сега.

Той се наведе да я целуне и без да продума, влезе в къщата.

Зимата се бе завърнала с пълна сила след краткия отдих през последните часове. Докато вървеше по пустите улици на Елисондо, леденият северен вятър я накара да съжали, че не е взела ръкавиците и шала си; вдигна яката на палтото и притваряйки я с ръце около гърлото си, закрачи още по-бързо към дома на Елена Очоа. Почука на вратата и зачака, зъзнейки и едва устоявайки на все по-мощните пориви на вятъра. Отвори ѝ годеникът на момичето, но не я покани да влезе.

— Тя е съсипана — обясни. — Взе едно хапче и вече се унася.

— Разбирам ви — каза Амая. — Ударът беше тежък…

Той ѝ подаде дълъг бял плик. Амая забеляза, че не е отварян и че отгоре е написано нейното име. Взе го и го пъхна в джоба на палтото си, наблюдавайки облекчението на младежа, като видя плика да изчезва.

— Ще ви държа в течение.

— Ако е очевидното, спестете си го, тя вече достатъчно се измъчи.

Амая тръгна към завоя на реката, привлечена от оранжевите светлини на площада, създаващи фалшивото усещане за топлина в мразовитата нощ; после мина покрай Фонтана на ламиите, който се превръщаше отново във фонтан само при дъжд, и спря на ъгъла при кметството, за да прокара набързо ръка по гладката повърхност на Ботил Ари [13] Камъкът, символизиращ миналото на Елисондо, за който се вярва, че вдъхва сила на всеки, който го докосне. — Б. пр. , докато с другата притискаше джоба си и плика, който излъчваше неприятна топлина, сякаш хартията бе съхранила последните искрици живот на авторката на писмото.

Вятърът бръснеше площада и беше дори немислимо да спре там. Продължи по улица „Хайме Урутия“, като при всяка лампа забавяше крачка, осъзнавайки изведнъж, че търси място, където да отвори писмото, защото не искаше да го чете у дома, а не можеше да чака. Прекоси моста, където воят на вятъра се състезаваше с грохота на язовира, и като стигна до „Тринкете“, зави надясно, за да отиде на единственото място, където в този момент можеше да бъде сама. Напипа в джоба си меката найлонова панделка, с която баща ѝ бе завързал ключа преди толкова години, и го пъхна в ключалката на пекарната. Ключът спря по средата. Опита отново, макар да беше очевидно, че ключалката е сменена. Хем изненадана, хем доволна от инициативността на Рос, тя прибра безполезния ключ и отново погали плика, който като че ли надигаше глас от джоба ѝ като живо същество. Ускорявайки крачка и борейки се с вятъра, почти затича към къщата на леля си, но не влезе вътре. Вместо това свърна към колата, седна вътре и запали светлината.